РАЗКАЗИ

На тази страница са публикувани няколко разказа от наши пътувания в България и други не толкова екзотични кътчета на платета Земя....Ние се стремим всяка година да посетим ново място и да почустваме нови емоции. 

АФРИКА - Кения и Танзания
МАРОКО - Атлас и долините на Мароканския юг
КАПАДОКИЯ - В сърцето на Анадола 

ДОКСВАНЕ ДО ХИМАЛАЯ

 

Част 1. "Пиша от Покара"

От седмица сме в Непал и малко по малко започваме да свикваме с шумовете, миризмите, храната и гледките. Както се казва всичко е чудесно! Прекарахме няколко дни в Катманду - доопаковане на екипировката, разрешителни и малко аклиматизация. Планините почти не ги виждаме и сме нетърпеливи да тръгнем. Решихме да караме до Покара, за да влезем малко в местния ритъм и да проверим как се държат велосипедите (и багажа). Изглежда, че засега се справяме, въпреки че сме карали само по асфалт. Това не означава, че няма екшън - напротив, трафика тук е леко стряскащ, а дима и прахта по шосето са навсякъде. Изминаваме разстоянието за три дни, като и двете вечери спим на доста сгодни местенца - на брега на река Трисули и селцето Бандипур. Второто се оказва истинска находка - качено на един хълм с височина около 1000 метра, мястото предлага въздушни гледки към Даулагири, Анапурнна, Манаслу и Ганеш. Изпращаме и посрещаме слънцето, което огрява отсрешните гиганти. Все още ни е трудно да осмислим мащабите на планините - гледаме ги от 60 - 70 км, а имаме усещането, че са на един хвърлей....Следва ден почивка в Покара и продължаваме. Идеята ни сега е да се опитаме да достигнем с колелата до Муктинат, следвайки долината на Кали Гандаки и съответно оттам да излезем до прохода Торунг Ла (северно от Анапурна). Ако това се получи и времето е добро ще пробваме разни други излизания в района. Очакваме да се върнем обратно след около 2 - 3 седмици. Това е засега.

Поздрави и бъдете здрави!

pokara

Част 2. Първо докосване - Кали Гандаки, Мустанг, Даулагири и Анапурна

Всяка сутрин - ново място. Или сме прашни и потни, или ни е малко студено, или сме леко изморени, но всеки ден напредваме стъпка по стъпка, следвайки нашия път. След като тръгнахме от Покара, решихме да променим първоначалната си идея и вместо да отидем до Dhaulagiri Italian BC, се отправихме по долината на Кали Гандаки (разделяща масивите на Анапурна и Даулагири) с цел да се изкачим максимално нагоре с колелата и ако евентуално се отовори възможност да прехвърлим прохода Torung La и да завъртим пълен кръг около Ананпурна. 

Долината на Кали Гандаки е една от най-дълбоките на Земята - в един момент разликата в денивелациите между най-ниската точка и околните масиви достига около 7000 метра! Съответно това я прави и силно впечатляваща - започвайки от около 800 м.н.в преминаваме през джунгла, после долината се стеснява до дълбоко ждрело, изкачва се и достигаме пояс зает от иглолистни гори. След около 2500 м.н.в. ( в района на Марфа) навлизаме в територията на Мустанг - тук изведнъж всичко се променя - реката има много лек наклон и съответно прави големи разливи, растителността почти изчезва и се оказваме в район, който по-скоро напомня на Тибет - сухи безлесни склонове, прорязани от дълбоки каньони, интересни скални форми , образувани от водата и вятъра, жълто - кафяви отенъци контрастиращи на фона на безкрйното синьо небе,  вятър и покрити със сняг и лед гиганти, които изглеждат на хвърлей място, но всъщност са на около 3000 - 4000 метра над нас. Достигаме Кагбени (2700 м) - тук е и формалната граница между Долен и Горен Мустанг. Всъщност Горен Мустанг до преди няколко години е бил затоврена за посещение територия и до известна степен все още е такава - едноседмичното разрешение за престой там струва 500 долара. Май ще го подминем, или поне ще го погледнем отвисоко... Оставяме велосипедите в Кагбени и правим "разузнавателно" излизане до Муктинат (3700 м) - свещенно място както за будисти, така и за индуисти, разположен в западното подножие на прохода Torung La. Тук вече "мирише" на зима - тревата е прегоряла, водата в малките поточета и локви е замръзнала, но въпреки това слънцето пече неуморно от сутрин до вечер - всъщност вече навлизаме в териториите с големи температурни амплитуди - от минуси през нощта до около 15 градуса през деня. 

Достигайки Муктинат се опитваме да си уредим коняр, който да ни помогне за пренасянето на багажа (по около 25 кг без велосипед на човек) през прохода. Започват се едни пазарлъци и криво - ляво се договаряме нещо, което изглежда доста съмнително. Връщаме се обратно до Кагбени и за да ни е по-интересно се спускаме без пътека до каньона на Jhong Khola. На другия ден сме обратно в Муктинат и естествено се оказва, че коняра нещо се бил отказал, а пък другия поискал повече кинти и т.н. Съответно идеята за прохода отпада. Всяко зло за добро, както е казано - заменяме прохода с изкачването до един на пръв поглед "елементарен" баир, издигащ се над село Jhong. Ставаме в 6 и непили кафе, неумити и още спящи се потътряме на север от Муктинат. Следим ясна пътека, която се вие по склоновете на връхчето. Изглежда, че ще го достигнем след малко, ама някак си не се получава така. Преминаваме 4000 м, дишането се затруднява и пулса се вдига. И така в шеги и закачки, и повече почивки след около 7 часа сме горе - Jhong Peak (5266 m) - дебют в Хималаите, снимки, кашкавал малко, гледки наоколо и обратно надолу. А гледките са запомнящи - от юг обратно на часовника следват веригата на Nilgiri (6839 - 7061), Tilicho (7134), Annapurna 1 (8091), Rock Noir (7485), Khatungkhang (6484) Thorung Peak (6144), Yakwakang (6482), безкрайните планини на Горен Мустанг до Тибет, Dhampus Peak (6012), Tokuche Peak (6920) и за финал огромната пирамида на Dhaulagiri (8167). 

mustang

През следващите два дни се връщаме в долината на Кали Гандаки и се отдаваме на "свещенното" и невероятно усещане на потопеното и измито тяло в топлите извори на Татопани.

Отново сме долу, в долината - при топлия въздух, вечно зелените гори, прахта и потта и пак гледаме нагоре - този път Annapurna Sanctuary Trek. Въпреки, че мястото вече е доста туристическо и имаме известни резерви дали да ходим натам, все пак желанието да се докоснем до "сърцевината" на Анапурна надделява. Оставаме колелата в Биритати и поемаме по "бързата" пътека, следяща долината на Modi Khola. Нагоре, надолу, джунгла, оризови тераси и безкрайни стъпала. Наистина имам усещането, че се изкавам до някакъв храм. След три дни сме в Светая светих - Machhapuchre Base Camp и Annapurna Base Camp (4130 м) - навсякъде около нас се издигат седемхилядници - Annapurna South (7219), Bharha Chuli (7647), Annapurna 1 (8091), Fluted Peak (6501), Tent Peak (5695), Glacier Dome (7069), Gangapurna (7454), Annapurna 3 (7555), Gandharwa Chuli (6248) и разбира се свещения Machhapuchhre (6997). Прекарваме две вечери тук и с удоволствие слушаме легендите, които се разкават за шестмесечната българска експедиция на Анапурна през 91ва година. Слънцето залязва върху склоновете на Machhapuchhre и изгрява върху фамозната южна стена на Annapurna, което ни дарява с класически "златни" гледки.  На това място много ясно се усеща прредела на "нормалното" човешко присъствие и навлизането в зоната на "голямата игра". Главата ми трудно побира (разбира) силата, мотивацията и възможностите на хората, които се усмеляват да навлязат в другия свят - там където постоянно се изсипват скали и лавини,там където огромните ледени маси "разяждат" земната твърд, където температурата рядко се качва над нулата и където въздуха не става за дишане....Това за мен е абсолютен хазард, игра на живот и смърт с най-могъщото проявление на природата.

А ние просто си събираме багажа и хващаме пътя надолу - към топлината, кукуригането на петлите, банята, евтината и изобилна храна.

Част 3. През шест долини в седма Бай Сайкъл*

Ако човек се покачи или го покачат малко над Покара и погледне на изток (или на запад) ще види безкрайна поредица от терасирани и покрити със зеленина била, на север от които стърчат масивите на Анапурна, Манаслу и Ганеш. А между тях са се вкопали с всичка сила реките, отичащи споменатите планини и отвеждащи водите им на юг към всемогъщатата Ганга. Това е истински лабиринт от преплитащи се била с височина между 1500 и 3000 метра, който съставлява т.нар. хълмиста част на Непал. Другите две са: Хималаите, които остават на север и Тераи или равнините, разположени на юг в посока Индия. 

Та ние с това си имахме работа последните пет дни. Не сме го смятали колко километра или каква денивелация е маршрута, който направихме, но толкова ни отне да се преместим от Покара до Катманду. Няма нищо адски впечатляващо по тези места. Просто е живописно и доста различно от известните туристически места и съответно човек, преминавайки оттук има възможност да се докосне до нормалния Непал и хората, които живеят тук. Това е ключово. Не знам колко са километрите, но знам, че за цялото разстояние едва ли е имало и 10 минути, през които да не сме срещнали човек. Има ги навсякъде - горе, долу, в гората, до реката и т.н. Има съответно и деца, много деца. И знаят английски. Не много, но достатъчно да се разберем. Разговора обикновено включва следните фрази: 

1. Намасте (не е на английски, ама става като за начало)
2. Уич кантри?
3. ААА бульгария? а-ха.Гуд
4. Тудей уер гоин?
5. Бай сайкъл?
и съответно после продължаваме по същество:
1. Гив ми суит
2. Гив ми чоколет
3. Гив ми мани
4. Гив ми сайкъл
и продължение на непали с думички, чието значение не знаем...
 
И така от сутрин до вечер. Постоянно. Големи разговори падат и много научаваме за хората в Непал и техните обичаи....
Начина на живот на хората тук е много естествен - върви заедно със слънцето. Сутрин се излюпват към 5 и се започва: носи се вода, хранят се животни, пак се носи вода, пране и т.н. Има и доста хора, които просто спят на слънце, например в 10:30. Има и такива, които спят на слънце към 12:15. Няма викове, няма скандали....После към 17:30, максимум 18:00 ядат Дал Бат (ако случайно някой не знае това е традиционната храна, която местните ядат постоянно и включва ориз, леща, зеленчуци, малко ряпа и люто) и си лягат....и така ден след ден. И понеже през местата, през които минахме не минават често такива като нас, на хората им е доста интересно как си разпъваме палатката, как си готвим на примуса, как се храним, как си лягаме и така нататък. Стига да не е досадно и на нас ни е интересно. Даже си говорим разни работи. Познайте какви.
 
to_kathmandu
 
И така хора навсякъде. И планините (хълмовете) съответно са променени навсякъде - огромни терасирани склонове до безкрайност. Трудно ми е да си представя колко труд е това. Ама няма начин, трябва да се яде. Ориз се ражда два пъти в годината, а Дал Бат се яде всеки ден. Даже сипват допълнително, ако случайно не ти е стигнало....
Иначе май и тук вече е зима. Познава се по това, че всяка сутрин долините са покрити с гъста мъгла. Ако ни се случи да спим на високо, сутрин се наслаждаваме на чудесни гледки и ни е топличко. Ако сме долу - мъгла и влага, и пак красота. Огромни , разклонени дървета, червена глинеста пръст и някакви сенки, които изкачат от нищото и после се оказва, че са с униформички и отиват на училище. Към 10 -11 мъглата се стопява и пак е лято. Доста пот се изля, докато прехвърлим баирите между Катманду и Покара. Ама е хубаво - зелено, птиците пеят, хората нещо си бачкат или спят....
 
И така Катманду,  Red Planet Hotel. Next stop - the Big E!
 
Весели, снежни и пълни празници!
 
Част 4. Двадесет дни от моя живот.
 

 Добре е човек да има мечти. Още по-добре е, когато тези мечти се сбъдват. Предполагам това е, което осмисля живота ни. През последните двадесет дни аз имах щастието да вървя (не карах колело) и да мисля една от мечтите си - Еверест. За мнозина сигурно това е тривиално или безсмислено, но лично за мен то има дълбок смисъл и съдържание. Бях на пет и си спомням достатъчно ясно как говорителката по телевизията съобщи, че Христо Проданов е достигнал най-високия връх на планетата. Сам и без кислород, но е изпаднал в критично състояние и не е ясно, дали ще успее да слезе....Странно е как може такава новина да се запечата в съзнанието на едно пет годишно дете, но това е факт и не е изключено това да е една от причините живота ми да се свърже така силно с планините и търсенето на нови хоризонти. 

По-късно научих повече за тази планина - разбрах, че е най-високата, че там трудно се диша, че много хора свързват живота си с нея, а и не малко дръзнали да "премерят" сили са останали завинаги по склоновете и. Научих за Мелъри и Ъруин, за Ерик Шиптън, за Хилари и Норгей, за Бонингтън, Меснер и още куп други, които са оставили нещо от себе си (или себе си) в името на откривателството, постижението и себедоказването. 

И ето, сега 30 години по-късно, аз имам щастието да се докосна до голямата планина, да видя с очите си, да вдишам с гърдите и да чуя с ушите си това, за което съм чел, слушал и гледал.

Колелата ни остават в Катманду. В крайна сметка се оказва, че е безсмислено (и забранено) да се кара колело в района на Еверест. Очевидно ще се движим по най-естествения и присъщ на човека начин т.е. пеш. Пътуването започва по тъмно. В 6 сме на "автогарата". Почти няма светлина, но навсякъде щъкат хора, тлеят някакви огньове, търговци продават кой каквото има, а продавача на гишето ни казва, че този ден автобус за Бандар (село по маршрута за Еверест) няма да има...Показваме му билетите и след кратко замисляне, той ни препраща към едно от возилата. А возилото е класика - "Тата" с неограничен капацитет и товароносимост. Вътре сме. Имаме места, седим и сме в едно особено състояние, породено от очакваното 10 часово пътуване. В крайна сметка се движим. Часовете минават, хората се увеличават, а пътя е безкрайна поредица от серпентини, които ни качват в небето и съответно ни свалят до дъното на поредната долина. Някои от пътниците повръщат, други слушат чалга от телефоните си, а кондуктора се опитва да вкара някакъв ред и потупва два пъти по ламарината, за да сигнализира на шофьора, че може да продължи. В крайна сметка след осем часа и две "леки" засядания в калта решаваме, че вече сме достатъчно близо, за да се възползваме от собствените си сили и напускаме комфорта на автобуса. След час и половина сме в Шивалая - селце, разположено на класическия Еверест трек. Нощуваме тук и сме готови за шестдневния преход до Намче. Оттук насетне е ходене, ходене през проходи и долини като всеки ден включва не по-малко от 1000 метра нагоре и надолу. Особено впечатляващ е прехода от Кинджа до Джунбеси - 1600 метра нагоре и 1000 надолу. Но той се оказва и един от най-запомнящите се. След прохода Ламджур Ла (3530) навлизаме в живописна долина, покрита с иглолистни гори и пасища. В дъното и е разположено Джунбеси, а хоризонта се закрива от шестхилядния Нумбур. Минавайки през това място имам чувството, че се намирам у дома си.

Следващия ден носи ново очакване - първата гледка към Еверест. Пътеката траверсира склона и след около час излизаме на малък превал. Пред нас се открива поредица от назъбени, заледени върхове. Усещам как усмивката се появява на лицето ми. Няма начин да сбъркам - най-малкия, последния вляво е Еверест. Там е! Отпускам се и се наслаждавам на това, което виждам пред себе си.

И отново надолу, и отново нагоре. След два дни пресичаме Дуд Коси (Млечната река), която отводнява южните склонове на Чо Ою, Еверест и Лотце или казано по-общо - Кхумбу - земята на шерпите и вечно замръзналите гиганти. Пътеката се изкачва високо над левия бряг на реката, а гледките към внушителния каньон на Дуд Коси са впечатляващи. Още два дни посрещаме и изпращаме слънцето, преди да изкачим последния баир водещ към Намче. Столицата на шерпите е разположена на 3400 м.н.в., високо над водослива на двете реки оформящи Млечната река. Намче е своеобразен "вход към високата земя" - земята на ледниците, непристъпните стени и "космическите" върхове. Правя кратка разходка по залез, а пред мен са Тамсерку (6608), Кантега (6685), Ама Даблам (6856), Лотце (8516), Еверст (8848), Нупце (7861), Чоладзе (6335), Конгде (6186) и още куп непознати за мен зъбери. Сенките на отминаващия ден постепенно се простират върху огряните в златно южни стени на големите върхове. Неусетно всичко е потънало в мрак, а по странна прищявка на природата снежните върхове започват да "светят", а фона зад тях избледнява в нереална смесица от виолетово, червено и розово... Това се оказва и типичната хималайска гледка, която ще ни съпътства в следващи дни.

След почивка в Намче поемаме на север по долината на Дуд Коси в посока езерата Гокио. Радваме се на прекрасни картини под синьо небе, в което от време на време плават ефирни облаци. Планината е добра с нас - през деня е слънчево и топло, а през нощта звезди и студ. За два дни достигаме (селището) Гокио, разположено на около 4800 м. до брега на третото езеро - Дуд Покари. Пристигаме тъкмо навреме, за да направим и кратка почивка и излизане към височината Гокио Ри (5360 м.). Изкачваме връхчето в късния следобяд. Набирайки височина пред нас се откриват все повече и повече хоризонти - на север е могъщия масив на Чо Ою, който се свързва с Чакунг (7029 м.), встрани от тях са островърхите Чоло (6098) и Кангчунг (6063), над тях се издига пирамидата на Еверест, заобиколена от Лотце и Нупце, а на югоизток погледа се рее по безумните склонове и ръбове на Аракам Це и Чоладзе...И отново познатата картина - слънцето пада ниско на югозапад и планините пред нас от синкаво бели постепенно се обагрят в жълто и червено, докато последния лъч огасне върху жълто-сивите плочи на Еверест. После се настанява неземното виолетово и първите звезди започват да примигват някъде над Макалу. Така всъщност изпратихме поредната година от нашето битие...

lobuche 

Следващия ден е отдаден на айляк - правим "лека" целодневна разходка нагоре, по долината на ледника Нгозумба с цел петото и шесто езера Гокио (Нгозумба Шо и Гиазумба Шо). Времето тече бавно, слънцето препича, а погледите ни се реят по ледници, стени и шеметни ръбове. Мащабите тук са немислими, но е странно как човешкото око привиква със заобикалящата среда - изглежда сякаш просто трябва да тръгнеш и ще стигнеш там, където погледа те е насочил. Това разбира се е лъжовно. Следобеда прекарваме в тишина, която се нарушава единствено от бълбукащия звук и пукането на леда, който идва от замръзналите езера. Местните хора вярват, че в езерата живеят богове, които не бива да бъдат смущавани...

Продължаваме на изток. Целта ни за този ден е да прехвърлим прохода Чо Ла (5330 м) и да достигнем селището Джонгла. Има известно напрежение, породено от предстоящото преминаване и по-точно от пресичането на ледника, разположен източно от прохода. От Намче насам срещаме различни хора, които изказват различни мнения относно ледника - някои са се отказали, други казват, че е лесно, но всички ни съветват да ползваме котки. Ние по стечение на обстоятелствата имаме един чифт котки (бабешки) и се надяваме, че това ще е достатъчно. Пресичаме ледника Нгозумба и за около два часа излизаме на един превал над село Драгнаг. Гледката от този превал към Чо Ла е впечатляваща - отвесни зъбери и сипеи, и една трудно различима пролука между тях. Преминаваме през нестабилни камъни и с бавно изкачване без много ясна пътека в крайна сметка излизаме на тясната седловина, на която се веят молитвени флагове - пред нас е синкаво-бялото пространство на ледника. Единия нахлузва котките, а другия по стар шерпски обичай намотава въженца около обувките и много бавничко и внимателно опипваме хлъзгават повърхност под нас. Добре е, че предния ден някой е копнал тук-там стъпки с ледокоп и това ни дава идея за посоката на пресичане. Ледника има лек наклон на изток, който постепенно се увеличава и през главата на човек спокойно могат да минат интересни мисли, за това докъде би отвело едно подхлъзване...Пресичаме ледника и правим почивка на една скална площадка, изпращайки за пореден път слънчевите лъчи - този път по западните склонове на Ама Даблам.

Вече сме в долината Кхумбу и движим по последната отсечка преди Горак Шеп. Пред нас са Пумори и масивите на Нупце и Западно рамо. Правим задължителното изкачване до Кала Патар (5550). Оттук имаме "близък" поглед към най-високото, което отново пожълтява и почервенява, докато изтлее в космически нюанси. 

Следващия ден отново е айляк - правим разходка по ледника до т.нар. Базов лагер на Еверест и основата на айсфола (ледника, който се спуска от Западни циркус на Еверест). Склоновете се затварят и имам странното усещане, че съм попаднал в огромен капан - всичко наоколо е лед, безразборно разхвърляни каменни грамади и сипеи, и отвесни склонове. Човек няма какво да прави на това място - или трябва да продължи нагоре и да се "измъкне", или просто трябва да се върне назад - там където му е мястото...На връщане, за да не съм "капо" виждам един леден корниз, който се откъсва от склоновете на Нупце, повлича със себе си малкото останал сняг  и се разбива в снежна пушилка няколко хиляди метра по-долу.

След Горак Шеп продължаваме към долината на Чукунг. Следваме пътечка с лек наклон, която ни отвежда до Дингбоче. Този ден времето е леко влошено т.е. има малко повече облаци от обикновенно и насрещен вятър, който ме принуждава да си сложа втора шапка. Въпреки това е изключително красиво - имаме гледки към три долини, а облачната пелена добавя динамика и перспектива в панорамата. Спираме за почивка до една ступа над Дингбоче и оставаме приятно очаровани от простора, който се открива към долината на Чукунг, в дъното на която се издига фамозната южна стена на Лотце. Не знам защо предварително си бях създал усещането, че тази долина е някак си запушена и усойна и след като се оказва, че не е така, се чувствам някак приятно изненадан и ми става леко. Вечерта излизаме за поредния залез, който този път обагря в червено 3000 метровата южна стена на Лотце, която до 1990 година остава един от "най-сериозните Хималайски проблеми".

Следващия ден е посветен на изкачването ни до връхчетата на Чукунг. Желанието е за Чукунг Це (5833), но времето и възможностите ни стигат до Чукунг Ри (5550). Прекарваме известно време на върха в напразни опити да осмислим мащаба на това, което виждаме пред себе си, а именно масива на Нупце и Лотце. По стената на Нупце (висока около 2500 метра) много ясно личат следите от гигантското нагъване, което е довело до издигането на Хималаите - огромна ядка от метаморфозирали седименти  се е "загнездила" сред преобладаващите гнайси. Разбира се гледката и в останалите посоки не е за пренебрегване - на изток зад Айланд пийк наднича Макалу, малко по-южно е прохода Амфу Лапча, който така и не успяхме да достигнем, а право на юг е удивителната северна стена на Ама Даблам. Спускаме се без пътека към ледника Лотце Нуп и се прибираме в Чукунг. 

Това е и последното ни излизане към високата планина.

Следва само "надолу" - Намче, Лукла и т.н. Вятъра духа насреща ни и планината за първи път, ни подсказва на какво е способна. Едновременно с това имам странното усещане, че всъщност не ни пуска. Не можем просто така да си тръгнем...

Така беше - слънчево, студено, прашно, красиво, самотно, впечатляващо, стряскащо, златно и каквото там му хрумне на човек, но за мен не беше разочароващо. Аз си тръгнах от това място с усещане за насищане, за една мечта, която е истина.

И последната вечер, опитвайки се да заспя, прехвърлих наум моментите от нашето "докосване" и се оказа, че си спомням съвсем ясно и живо всеки един от тези (не 20) шейсет дни, които изживяхме при Голямата планина. Значи съм живял. 

До скоро Хималая!

 

 

 

 

АФРИКА....

Всичко започна с едно обаждане на Жоро в един обикновен есенен следобед...Останалато бяха формалности. Оказа се, че е по-евтино да се стигне до Найроби през Лондон и Дубай и ако все още се чудите, защо не вали сняг, когато би трябвало, може би това е една от милоните причини...Пътуването дотам ни отне около 26 часа, през които имахме възможност да се оттегчим на лондоското летище "Гетуик" и да се възхитим от футуристичното излъчване на Дубай и петзвездното летище, което изглежда свързва Европа с всички мечтани дестинации - Индия, Хималаи, централна Азия и т.н. Единствената грижа, която имахме във връзка с пътуването беше ограничението за багаж. Имахме право да носим всичко на всичко 27 кг / човек, включително велосипед...Успяхме да го докараме до 29 и благодарение на великодушието на летищния служител в Лондон, всичко мина безпроблемно.
Найроби ни посрещна с много зеленина и летни температури. Някакси много лесно свикнахме с тези условия. Прекарахме два дни в кенийската столица за последни приготовления и почивка, след което се впуснахме в приключението, което е описано по-долу....

sunset

На африканска земя прекарахме един месец, пропътувайки около 800 км с велосипед. Пътуването ни бе "поделено" на три части:

Част 1. Найроби - Маунт Кения - Ниахуруру - Накуру - езерото Наиваша - Найроби (Кения);
Част 2. Найроби - Султан Хамуд - Олойтойток - обиколка на Килиманджаро - Аруша (Кения и Танзания);
Част 3. Аруша - Нгоронгоро - вулкана Ол Донио Ленгай - езерото Натрон - Шомболе - Магади - Найроби (Танзания и Кения).

В приключението пряко участвахме двама души: Борис Петров (Alien) и моя милост Васил Тодев (БайКария). Непряко....не знам колко, но много приятели, родители и митнически служители - всички те по един или друг начин ни помагаха, за което сърдечно благодарим!

ЧАСТ 1. НАЙРОБИ - MT KENYA - ЕЗЕРО НАИВАША

Ден 3 или ден 1 от същинското ни пътуване. 

Очаквахме този ден с нетърпение, след като видяхме достатъчно от Найроби. Дойде моментът за истинската Кения. Таксито ни кара с целия ни багаж до т.нар. Автогара на Akra Street. Тук цари невъобразима шумотевица и всеки, от всякъде, ни предлага нещо. Бързо се спазаряваме и срещу 1200 KSH колелата ни се оказват на покрива на буса (matatu), а ние получаваме почетни места зад шофьора. Малко по малко бусчето се пълни с пасажери и след около час успяваме да тръгнем. Както можете да си представите микробуса е претъпкан с хора и всевъзможни багажи. Пътуваме на север към градчето Нанюки (Nanyuki) - изходен пункт за изкачвания към Mt Kenya. От самото начало се впечатляваме от зеленината, която покрива всичко около нас и хората, които са навсякъде около пътя. Имам усещането, че пътя всъщност е един безкраен град - хоря и колиби има навсякъде в продължение на десетки километри... След около 2,5 часа наближаваме района на Mt Kenya, но все още не можем да го различим на хоризонта. Както може да се очаква за това време на деня всичко е покрито с облаци и видимостта в далечина е ограничена. Скоро виждаме табели, оказващи пресичането на екватора - отново сме в северното полукълбо. 
Достигаме Нанюки. Шофьора е отзивчив и ни стоварва пред хотел „Ибис", където започва същинския екщън. Получавам разрешението на един от сервитьорите в хотела (Godfrey) да ползваме за кратко спокойното пространство във фоайето и да сглобим велосипедите. Това „за кратко" се оказва 3 часа и ние скоро осъзнаваме, че сглобяваме колелата си и правим мизерии точно там, където всички клиенти на хотела... Трескаво разопаковаме велосипедите с надежда, че всичко е останало невредимо. Тази надежда се изпарява още в момента, в който установяваме, че две от шините са силно покривени. Започва люта битка с жила, нипели, винтчета, багажници и след около 2 часа колелата са във вид удобен за логаритмуване, но личното ми усещане, че след 100 метра всичко ще се разпадне... Да не забравя да спомена, че още тук две от гумите се прощават с винтилите си (френски) и още преди да сме тръгнали пускаме в употреба единствените си резервни гуми! Борката се разхождА до някъде и се върна с 4 „резервни", които обаче бяха с винтили, каквито вече в „цивилизованите" страни няма. Следва бърз обяд, притягане на дисагите и старт. Идеята ни за този ден е да въртим до входа на НП „Mt Kenya", където да пренощуваме на палатка. Часът е 16.30, а по предварителна информация до входа имаме около 29 км и 600 м изкачване. Първите 20 км в източна посока са по асфалт и минават неусетно - около 18.30 сме на отбивката за парка. Оттук нагоре се движим по приятен „червен" път. Оказва се , че двете страни на пътя са плътно „застроени" с ферми и естествено веднага ставаме интересни за десетина деца, които ни преследват с непрестанното „how are you?", което в превод означава „дай пари". Скоро преминаваме и тази отсечка и достигаме ограда, след която няма повече къщи... Настъпва тишина. За първи път успяваме да почустваме спокойно пищната африканска атмосфера. Няма деца, няма хора. Всичко е идеално... Слънцето се скрива и започва да пада сумрак. Скоро усещаме тежест в краката и слизаме от велосипедите. Ходим до 20 ч. и се отказваме от идеята да нощуваме на входа на парка. Намираме подходяща полянка встрани от пътя и опъваме палатката. Правим си вечеря, оправяме багажа и лягаме да спим. Всичко е перфектно. Изглежда, че дългия ден е на път да свърши. Чета книга за кратко, гася челника и се унасям... Не са изминали и 10 минути и чувам звук от трошене на клони. В първия момент си мисля, че това е крава, магаре или друг добитък, собственост на местните хора. След нови 10 минути трясъка се повтаря с по-голяма сила и по-близо. През главата ми започват да минават вредни мисли - биволи! Поредния строшен клон ме кара да се надигна и да погледна през прозорчето на палатката - не вярвам на очите си. На пет метра от палатката минава слон. Събуждам Борис с думите: „Борка, събуди се! СЛОН!". Той се разбужда и естествено въобще не вярва на това, което му казвам. Коментираме дълго какво може да е било, защото „очевидно не може да е слон на 2400 метра!", след което си лягаме отново спокойно, решили, че е крава или нещо такова. Настава тишина и за момент си мисля, че всичко е отминало, но всъщност всичко сега започва... Следващите няколко часа прекарваме в слухтене, викане и търсене на начин за излизане от „създалата се ситуация". От всички страни се чуват всевъзможни шумове. В един момент се бях унесъл за стотен път, когато Борката ме събуди... „Васко... събуди се". Шепнеше. „Какво..." казах на висок глас... „Тихо!!!" пак шепнейки. Три секунди по-късно се чу ръмженето. Панически започваме да търсим решение. Опитваме да се свържем с някого по телефона. Какъв късмет, че по-рано днес местен водач ни е пробутал визитката си. След няколко безуспешни опита успяваме да се свържем с него и да го повикаме за помощ. Човека (James) реагира „светкавично", като се има предвид, че минава един през нощта и след по-малко от час идва при нас. Спасени сме! По най-бързия начин товарим багажа си. Човека ни казва, че неколкостотин метра по-долу е видял слон с малки. Борката продължава да гледа недоверчиво. Това продължи, докато на пътя нямаше едно ГОЛЯМО ако, което го нямаше, когато ние минаваме нагоре, бутайки. Смайването беше пълно. Отправяме се обратно към Нанюки, където се настаняваме в най-мизерния, но сигурен хотел на света! Това е първата ни и незабравима нощ, прекарана на открито сред Африканската джунгла!

Mt Kenya

 

Ден 4. Към Mt Kenya по човешки.

След злополучната нощ, прекарана сред ръмжене и трошене на клони се отправяме към Mt Kenya по „цивилизован" начин, т.е. с водач и такси към входа на парка. С удивление и яд установяваме, че сме установили лагера си на по-малко от километър преди входа на парка. Плащаме чинно по 150$ и навлизаме сред екваториалната гора по горски път, който се вие с лек наклон в южна посока. От двете страни на пътя е развита гъста, етажирана, „почти истинска" екваториална гора. След по-малко от 15 минути чуваме познатото трошене на клони отдясно на пътя и водача ни дава знак да побързаме, за да избегнем срещата с приближаващия слон. Вероятно това е същото животно (животни) от вчера, тъй като виждаме следите му навсякъде в тази отсечка. Подминаваме слона и след малко от храстите излизат първите бабуни. Срамежливи са и не се доближават на по-малко от 100 м. Това е и единствената ни среща с животинския свят за този ден. Пътя увеличава слабо наклона си и пояса на екваториалната гора отстъпва място на храстова растителност, сред която преобладава бамбук. Надморската височина е около 2800 м. Около 15 ч. т.е. след 3,5 часа ходене достигаме заслона „Old Moses", където се отдаваме на заслужена почивка. Заслона се намира на 3300 м.н.в.

Mt Kenya

 

Ден 5. Заслон „Shipton"

Денят започва със събуждане в 6.00 и преминава в постепенно изкачване към заслон „Шиптън". През цялото време ходим по добре очертана пътека с лек наклон. Движим се доста бавно, следвайки ритъма, който водача Майк налага. Сутринта е хладна, безветрена и предлага чудесна видимост към високите части на планината и долината, разположена далеч под нас. Скоро слънцето се вдига и от долината започват да се издигат „задължителните" изпарения. 
След около 2,5 часа умерен ход по безкрайна серпентина, излизаме на малък превал, от който за първи път виждаме Батиан в цялата му мощ. Ясно се очертава пътя, който ни предстои през долината. Надморската височина е около 3800 м и около нас изобилства със странни растения наречени Dicania Lobelia, Teleki Lobelia, Senecio Johnstonii и т.н. Скоро навлизаме в красива долина, която отводнява северните склонове на Батиан и е заобиколена от първенците на планината Daton, Batian, Nelion, Thomson's Peak, Thomson's Freak, Point Lenana, Zedego и Terere. 
Спираме за кратка почивка на около 4000 м.н.в, където приготвяме обяд от останалата от предната вечер паста. Върховете наоколо се покриват с тъмни облаци и започва да вали суграшица. За щастие скоро достигаме хижата и се скриваме на сухо. И двамата страдаме от леко главоболие, което скоро отминава. Най-сетне намирам малко време да нахвърля преживяното до този момент. Утре или по-скоро след няколко часа ни предстои опит за изкачване на Pt Lenana - 4985 м.н.в.

Mt Kenya, Shipton camp, 4200 m

Ден 6. 30 километра, 1000 метра нагоре, 3000 метра надолу.

Започваме със събуждане в 2.30, чаша кафе, малко кашу и потегляме към върха. Нощното небе е обсипано с безброй звезди, но няма луна. Температурата е малко под нулата. Майк ни повежда уверено по пътека, движеща се в малък кулоар. Бавно набираме височина и след около 30 минути достигаме началото на сипея, който води към върховия хребет. Правим чести почивки и напредваме бавно. Очакваме слънцето да изгрее около 6.15 ч. Ние сме първите, изкачващи върха този ден. В 5.30 достигаме скална ниша, където правим дълга почивка, използвайки липсата на вятър. С нетърпение хвърляме поглед на изток, където денят започва със съвсем слабо прсветляване. Хоризонта под нас е покрит с облаци, а над нас и на запад е все още тъмно и небосклона е покрит със звезди. Продължаваме нагоре и в 6.00 сме на върха - Pt Lenana - 4985 м.н.в. Поздравяваме водача ни и словаците, които току що са се изкачили откъм т.нар. „Naro Moru Route". Оттук се открива великолепна гледка към източната стена на Нелион - 5188 м.н.в. В 6.30 ч. слънцето изгрява и стената на Нелион придобива невероятен огненочервен цвят. Наслаждаваме се на изгрева, правим снимки и се спускаме към заслона „Шиптън". Спускането е кратко и в 8.00 вече закусваме в хижата. Правим почивка и към 9 започваме „безкрайното" спускане към входа на парка. Впечатлени сме от изключителното растително разнообразие, през което преминваме - по склоновете на планината се виждат пет отделни растителни пояса, като най-впечатляващ е този на екваториалната гора. Близо до входа на парка виждаме стадо бабуни, които успяваме да доближими заснемем. Около 15 ч. достигаме входа и ставаме свидетели на поредната абсурдна ситуация - на поляната пред нас група от двайсетина байкъра притяга и подготвя велосипедите си. Отдалеч личи, че става въпрос за колела, които вероятно все още не са пуснати за масова продажба. Наближаваме групата и Борис разпознава едни от най-известните колоездачи в света. Заговаряме ги и се оказва, че тук наистина се е събрал световния елит. Разпознаваме Darren Berrecloth и се спираме за снимки с него. Оказва се, че колоездачите са тук във връзка с провеждането на събитие наречено „Urge Kenya" (http://www.pinkbike.com/news/Urge-Kenya-WTB-Mark-Weir-2008.html), за участие в което са поканени имена като Mark Weir, Brian Lopes, Fabien Barel, Wade Simmons, Ritchey Schley, Steve Peat, Julien Absalon, Anne Caroline Chausson. Не вярваме на очите си и за пореден път се убеждаваме, че ние просто сънуваме...
Скоро сме обратно в Нанюки. Днес имаме право на нормална вечеря, топъл душ и спане в легло - алилюя!

Mt Kenya

Ден 7. Първи ден на истинско каране - Nanyuki - Naro Moru - Solio Ranch - Ngobit - около 70 км асфалт и черен път 

Събуждам се рано сутринта. Чувствам се добре отпочинал и се отправям към ресторанта, където ни очаква обилна английска закуска, която гарантира енергийните ни запаси за деня. Обиклаям банките за кеш, изпращам няколко картички и пазарувам последни провизии. Товарим велосипедите и минаваме за последна консултация през офиса на James (Mountain Trek). Те препоръчват движение по асфалта на юг през Наро Мору и нощувка в Муейги. Според тях другите пътища показани на картата в посока Thomson Falls са опасни и не е препоръчително да се движим по тях. Съгласяваме се и хващаме пътя. След около час сме в Наро Мору, където спираме за по бира. Следва консултация с местния полицай, който твърди, че е ОК да минем по макадамов път в западна посока. Тръгваме по този път и скоро достигаме края на селото, където естествено пътя се дели и естествено, питайки местните, получаваме два различни отговора. Избираме десния път и както по-късно се разбира, бъркаме. Слава Богу без особени последствия. Караме на запад и се наслаждаваме на саваната, която ни заобикаля от всички посоки. Пред нас в далечината се издига планината Абердаре, която е обявена за национален парк, а зад гърба ни остава Mt Kenya. След около час достигаме Т-образен разклон, където интуитивно избираме левия път, който след малко би трябвало да ни изведе на асфалта, идващ от Ниери. Скоро осъзнаваме, че „след малкото" не е никак малко... Задълбочена справка с картата ни убеждава, че се движим по различен от планирания път. След кратко съвещание решаваме да се върнем обратно и да се опитаме да стигнем до Нгобит, отстоящ на около 30 км в северна посока. 
Около 18.00 часа, вече доста изтощени се настаняваме в райски красива долина в близост до т.нар. Ngobit Fishing Club, където прекарваме спокойна нощ при един добър човечец, който ни даде възможност да легнем в градината на къщата му. Наблизо тече река, от която се наложи да си сипем водата за пиене и ядене.

Ден 8. Ngobit - Ndaragwa - Nyahururu - около 60 км асфалт и черен път.

Денят започваме с бутане, което ни „извежда" от долината. Отново сме сред саваната и следваме макадамов път в западна посока. Често виждаме пастири, които постоянно повтарят, че до асфалта остават 4 километра... Този район е със смесено население - кикую и маасаи. Годината е суха, което доколкото разбираме, поражда известно напрежение между племената. Продължаваме на запад и след около час и половина достигаме до „тамак" пътя - демек асфалта между Nieri - Nyahururu. Завиваме на север по този път и след няколко дълги изкачвания и спускания достигаме градчето Ndaragwa, където спираме за по бира. Последните 25 км изминаваме без напрежение и около 17 ч сме в Няхуруру. Нахълтваме в Thomson Falls Lodge и се спазаряваме за отстъпка от цената за къмпиране. Настаняваме се сред поляна, която по-скоро напомня двор на английско имение. Мястото е подходящо за почивка и решаваме да остане тук за два дни. Привечер се спускаме до основата на водопада (Thomson Falls), който изглежда доста впечатляващ със своите 71 м. височина. Спускаме се по течението на реката и попадаме в красиво ждрело, чиито склонове са обрасли с пищна растителност. Даже някакви маймуни се показват за малко. Нормално, след като няма нито пътека, нито хора.
Вечерта разговаряме с John, който ни разказва интересни факти за местната фауна и ни обещава да ни разведе наоколо на следващия ден.

Nyahururu, Thomson Falls Lodge Campsite

bus

Ден 9. Свободен ден в Няхуруру.

След като се наспиваме добре се отправяме на „кратка" разходка с Джон. Според него в близката гора могат да бъдат видяни слонове и той ни предлага да ни придружи. Следваме живописна пътека, свързваща две села. Постоянно срещаме някакви хора, които твърдят, че „слоновете са ей там отгоре", но така и не успяваме да ги видим. Излизаме в края на селото, където се е събрала група хора, наливащи вода. Всички в района се фермери и тази година страдат, поради липсата на дъжд. Прави впечатление, че цялото село е заградено с ограда, по която тече слаб ток. Явно тази история със слоновете и биволите в гората е много истинска. Продължаваме към следващотото село и след около час го достигаме. Това е селото, в което живее Джон. Той ни черпи по едно безалкохолно в заведението на леля му, след което с кола, която събира 8 пътника се прибираме в кампа.
Привечер отиваме до близкото езеро, за да наблюдаваме хипопотами. Езерото е малко и цялата група т.е. десетина хипопотама са се събрали в средата му. Хипопотамите прекарват светлата част на деня потопени почти напълно във вода, а след смрачаваме излизат на паша из околните ливади. Ние се опитваме да хванем именно този момент. Откъм хипопотамите се чуват всякакви звуци, сумтене, грухтене и изплискване на вода. Малко по малко групата се разпръсва и започва да се придвижва към брега в опит да излезе на сушата. Явно нашето присъствие ги притеснява и ние решаваме да се оттеглим, без да изчакаме пълното им излизане.

Nakuru, Camp in the Regional Administrative Building

Ден 10. Niahururu - Nakuru - 70 км асфалт.

Карането за деня е изцяло по асфалт. Шосето изглежда обещаващо и след доста експедитивно събиране на багажа в 8.30 вече сме на път. Шосето се движи в ЗЮЗ посока, преминавайки през множество селца, заобиколени от красиви гори. Днес е неделя и от всевъзможни бараки и постройки се чуват църковни песнопения. Празнично облечени хора се движат във всички посоки. Местните хора са доста религиозни и наоколо могат да бъдат видяни представители на най-разнообразни църковни движения.
Напредваме доста бързо и след няколко поредни спускания и изкачвания достигаме остър завой, след който се открива обширна панорама към Голямата рифтова долина (Great Rift Valley), простираща се в продължение на 9000 км от Мозамбик до Израел. Спускаме се по живописен път към разположеното под нас село. Околностите му са заети с плодородни земи и всичко се обработва. 
Следва кратко изкачване и започва тридесет километрово спускане към дъното на рифтовата долина, където е разположен Накуро. От двете страни на пътя в продължение на километри се редуват чаени и кафеени плантации, което прави околността доста живописна. С наближаването на града различаваме чертите на кратера Мененгай, разположен северно от Накуро. Къщите и пазарищата от двете страни на пътя се увеличават и скоро достигаме същинската част на града.
Накуро е град с население над 100000 д. и е разположен на около 1800 м.н.в, северно от едноименното езеро. Представлява административен център на област Great Rift Valley, която е най-голяма по площ в Кения. В околностите му могат да бъдат видяни множество конуси на застинали вулкани, а в най-ниската част на долината е разположено ез. Накуро. Бреговете на езерото са обявени за национален парк. В територията покрита със савани и акациеви гори могат да бъдат видяни газели, антилопи, биволи, носорози, зебри и огромни ята от розово фламинго. Разбира се достъпа на велосипедисти до територията на парка е ограничен.
Нашият план за настаняване тази вечер включваше опъване на платката в двора на местното полицейско управление. Намираме двама полицаи и отправяме към тях питането си с мотива, че „обикаляме Африка на две колела и търсим сигурно място, където да си опънем палатката за една вечер". Те ни повеждат към близкото управление, откъдето ни препращат към някаква административна сграда, охранявана зорко от т.нар. Административна полиция. Там се започват едни обяснения и разяснения и след около 2 часа"айляк" получаваме официално разрешение, при положение, че напуснем мястото преди началото на следващия работен ден.
Благодарим им, хвърляме багажа и палатката и се отправяме на разходка из града. Тази вечер се „глезим" с нормална вечеря и бира!

Ден 11. Nakuru - Elmenteitia - Naivasha Lake - около 70 км, предимно макадамов път.

Денят ни започва със събуждане в 5.30 и скоростно събиране на багажа. В резултат от натрупания вече опит това упражнение приключва за по-малко от час и скоро след зазоряване сме на път, карайки на юг от Накуру. След около десет километра достигаме с. Лакит, където се отбиваме вдясно от основния път и поемаме по полски път в западна посока към с. Елментейша. Пътя е много изровен и каменист, но за щастие от двете му страни преминаващи колоездачи са оформили прекрасни пътечки, редуващи постоянно малки завои и препятствия. Единственият проблем са храстите и въобще цялата растителност наоколо. Навсякъде е пълно с тръни. В резултат след няколко километра Борис се оказва с две спукани гуми, като в предната успяваме да открием първоначално три, а след по-старателно проучване още три дупки. Лепим гумите и продължаваме към Елментейша, където се отбиваме в полицията, за да получим указания и да залепим гумите „както трябва". Вършим всичко по план, пием по една кола (кола има НАВСЯКЪДЕ - от големите градове до села в средата на нищот... пустинята де) и поемаме според начертаната от местния полицай карта. Според указанията му би трябвало да има път през хълмовете, който да свързва с. Киамбого с езерото Наиваша. Отправяме се към Киамбого, карайки по приятен път сред акациеви горички. Преминавайки през село Конгаси, за нас се лепва някакъв луд, който тича след колелата в продължение на километър. Продължаваме по пътя си и около 13 ч. достигаме Киамбого. Селото е откъснато и местните хора изглеждат доста бедни. С влизането в селото спираме, за да попитаме къде е продължението на пътя, в резултат от което около нас се събира тълпа и веднага се намира „услужлив" човек, който предлага да ни заведе донякъде, тъй като „така или иначе му било напът". Ние все пак решаваме да се отбием при местния полицай за консултация. Той от своя страна ни запознава с „вожда" на селото. След като разбира за плановете ни, той и съветниците му, горещо ни препоръчват да се върнем по пътя, по който сме дошли и да поемем по обиколен , но сигурен път до ез. Наиваша. Според него, преминавайки по краткия път „рискуваме да останем без дрехи и обувки". След кратък спор приемаме неговото предложение и поемаме обратно, следвайки мотоциклетист, който трябва да ни изпрати до сигурния път.
След около час и половина, карайки сред изключително живописна местност, достигаме до разклон, водещ към гр. Гилгил наляво и езерото Наиваша надясно. Въпреки напредналото време и натрупаната умора решаваме да продължим към Наиваша, изкачвайки се до билото на близките възвишения.
С набирането на височина зад нас се откриват красиви гледки към околностите на езерото Накуру. Наближавайки билото, върху започват да се сипят капки дъжд - това е първият ни африкански дъжд. Вали слабо и това прави изкачването по-приятно. След около час достигаме най-високата част на възвишението, откъдето пред нас се открива обширна котловина, в центъра на която е разположено езерото Наиваша. Висотомера показва 2350 м.н.в.
Спускайки се към долината достигаме разклон. За наше щастие скоро се появяват хора, които ни обясняват, че сме попаднали на правилното място, а именно пътя обикалящ езерото. Поемаме на запад и след по-малко от километър достигаме охранителен пост, където правим лагера си за тази вечер.

Lake Naivasha, YMCA Camp

naivasha

Ден 12. Езерото Наиваша - 40 км.

Денят започва спокойно. Размотаваме се около колелата, лепим гуми и си говорим с местните полицаи за нашите планове. Карането за деня се очертава да бъде спокойно и относително кратко. Целта ни е да се доближим максимално до град Наиваша, откъдето на следващия ден да се транспортираме до Найроби.
От мястото на бивак се отправяме отначало на запад, а по-късно на юг по красив път, обикалящ езерото Наиваша. Всъщност езерото почти не се вижда, защото територията между пътя и водата е заета от огромни ферми и плантации за цветя, плодове и зеленчуци. Прави ни впечатление, че растителността от тази страна на планината е значително по-богата. Вероятно близостта до водата и наличието на повече влага помага за това. Скоро на пътя ни се изпречва група маймунки. Спираме се за снимки и се удивляваме на способностите им да прескачат невероятни разстояния и да се захващат за най-хилавите вейки. Продължаваме на юг и навлизаме в малко по-див район. От дясно на пътя в посока към планините се разкрива савана. Загледан в тази посока почти подминавам група жирафи, похапващи връхчета вляво от пътя. Отново спираме за снимки, но животните бързо се оттеглят навътре в гората. Продължаваме по пътя си и след нови десет минути достигаме до място, от което се открива добра гледка към водите на езерото. Брега е изцяло „порозовял" от многобройните ята розово фламинго, търсещи храна в плитките и топли води на езерото. Привлечени от тази гледка се спускаме към езерото. Доближавайки се установяваме, че в езерото се излежава група хипопотами и забелязваме табела на която пише: „Не влизай във водата! Опасни животни!"
Правим дълга почивка на това място, наслаждавайки се на хилядите птици и хълмовете, ограждащи езерото.
Продължаваме по пътя си и скоро достигаме до асфалт. Това е „цивилизованата" част на езерото. Тук в продължение на километри от двете страни на пътя са разположени луксозни лоджии, хотели и цветни плантации. Недалеч оттук се намира входа на НП „Hell's Gate".
След няколко изкачвания и спускания достигаме до крайната точка за деня - YMCA Camp. Току що влезли в кампа и започва да вали. Мятаме багажа и се отдаваме на почивка.
Вечерта пием бира в местната кръчма с единствения друг посетител на лагера - самотно пътуваща бразилка от Сау Пауло... Разбира се, намери се и един местен, който се оказа, че давал планински велосипеди под наем и се опитваше да сдобие и нашите. Любезно му обяснихме, че някакси ни трябват, но му обяснихме за големите фирми, които биха имали интерес да инвестират нещо в един нов пазар като африканския.

Oloitoitok Police Station, 1700 м.н.в., северното подножие на Килиманджаро

Ден 13 - почти фатален или „ах тези луди, луди матату"......

Денят ни започва със скоростно събиране на багажа. Без да сме закусили излизаме на пътя в 6.00, очаквайки матату, което би трябвало да ни откара директно до Найроби. Първите фарове задаващи се срещу нас „забиват" спирачки и някой учтиво ни кани да заповядаме... Картината е потресаваща - в микробуса, който е предвиден за 14 души, са се наблъскали поне 25 и всеки си държи багажа в ръцете или под седалката. Колелата ни биват провързани по необясним за нас начин към задницата на микробуса, а ние се настаняваме с целия си багаж върху някакви хора. Навън все още е тъмно...

Естествено маршрутката не е директна и скоро се озоваваме в Наиваша, където започва поредния пазарлък за цената на билета. Справяме се достойно и скоро сме натоварени в друг матату, но при съсвсем същите обстоятелства. Единствената разлика е, че този път велосипедите са овързани по още по-странен начин. Цяло чудо е, че успяват да достигнат невредими до Найроби. В този дух след около два часа пристигаме в столицата на Кения, където естествено попадаме в дежурното задръстване, което добавя нови 40 минути към незабравимото преживяване.

В Найроби прекарваме няколко часа, необходими за издаването на танзанийски визи и следобяд отново сме на стартови позиции. Този път дестинацията е Султан Хамуд (Sultan Hamud) - градче разположено на около 100 км ЮИ от Найроби, на основния път към Момбаса. Насочват ни към друга „автогара". Там естествено събралата се тълпа се опитва да ни помогне всячески и всеки дърпа по нещо към себе си, докато ни водят към возилото. Този път автобуса е 30 местен и целия багаж на пътниците е „качен" на покрива. Могат да бъдат видяни матраци, столове, плодове, зеленчуци, кокошки, куфари и... два велосипеда. Ние влизаме с дисагите си вътре, напъхваме ги под седалките и сядаме, където е възможно. Пътуването ни започва със задръстване и 100 те километра изминаваме за около 3.5 часа. Дълги отсечки от пътя са в ремонт и целият трафик се движи по твърд каменист път, прокаран успоредно на асфалта. На моменти автобуса влиза „на скорост" в дупките, в резултат от което подскачаме на 30/40 см над седалките. В този дух около 19 ч. пристигаме в Султан Хамуд. Разтоварваме багажа и поемаме колелата. Тъкмо си отдъхваме от края на това преживяване и автобуса потегля по пътя си, когато установяваме, че едната дисага не е свалена... Втурвам се след автобуса, който спира след 300 метра. За съжаление не успявам да открия дисагата сред гъмжилото от хора и багажи. Взимам номера на кондуктора и се втурвам обратно при Борис с надеждата дисагата „да изскочи" някъде там. Естествено тя не е там и за първи път от началото на пътуването се чувствам тъпо и далеч от всичко...

Втурваме се към полицейското управление, където обясняваме ситуацията на дежурния полицай. Той реагира мигновенно и звъни на кондуктора, който след старателно претърсване открива дисагата и обещава да я върне на следващата сутрин. Това звучи доста невероятно, но все пак успокояващо. Опъваме каквото е останало от палатката, пием по една студена бира и аз заспивам без чувала си, който в този момент пътува някъде на югоизток...


ЧАСТ 2. НАЙРОБИ - АРУША (ТАНЗАНИЯ)

Ден 14. Завръщането на „забравената" дисага - Султан Хамуд - Емали - Билигани - около 70 км

Ставам рано, правя си кафе и се отправям към спирката, където се надявам да видя отново лявата си дисага. Прекарвам около час в чакане. Спирката е на основното шосе и наоколо има множество сергии. Пред тях цари оживление и ставам свидетел на доста интересни сцени. В крайна сметка „нашият" автобус пристига и отвътре се показва добре познатата, прашна дисага... нямам думи! Всичко е на мястото си и можем да продължим пътуването си. Товарим велосипедите и поемаме на ЮИ по основното шосе към Емали. Там би трябвало да се отклонява „черен" път в южна посока. По него трябва да стигнем до границата между Кения и Танзания. За наша изненада се оказва, че пътя всъщност е покрит с чисто нов асфалт. Караме по него в продължение на около 20 км и се наслаждаваме на обширните равнини около нас. Спираме често, за да наблюдаваме зебри и газели в страни от пътя. Някъде южно от нас би трябвало да се издига масива на Килиманджаро и ние псе по-често отправяме поглед в тази посока, опитвайки се да разграничим очертанията му в маранята. 

Скоро новопостроения път свършва и започваме да караме по прашен път , в който гумите ни затъват и до голяма степен затрудняват въртененто. Успоредно с това пейзажа наоколо се променя - движим се сред полупустинен район. Растителноста е оскъдна и слънцето припича с всичка сила. Достигайки средата на „нищото" попадаме на една барака, която се оказва училище. Учителите ни дават указания и ни пожелават лек път. Продължаваме на юг, правейки чести почивки за вода и хранителни подкрепления. От време на време срещаме стада от крави и кози, пасещи незнайно какво в тази пустош. Техните пастири са маасаи. Изглежда, че целия район е населен с представители на това племе. При срещите ни с тях се възхищаваме на стройните им черти, колоритното облекло и декорацията, която носят. За съжаление комуникацията ни е силно ограничена, тъй като те почти не говорят английски.

Времето напредва, а селото до което трябва да достигнем, като че ли се отдалечава от нас. Слънцето започва да клони на запад и едва сега успяваме да различим склоновете на Килиманджаро. Високата част на планината е покрита с облаци и все още не можем да определим мащабите и. Едва около 18 ч, вече доста изморени достигаме Билигани. На въпроса ми дали можем да опънем палатката си наоколо дежурният полицай отговаря: „It is not a problem..."

Ден 15. Пътуване към границата - Билигани - Кимана - Олойтойток - 65 км.

Събуждаме се преди изгрев и поглеждаме на юг. Облаци няма. Килиманджаро е там в целия си ръст. Намираме се на около 60 км от планината и въпреки това масива изглежда огромен. Събираме багажа и поемаме на юг. Пътят, по който се движим, представлява безкрайна поредица от малки вдлъбнатини и остри камъни. Карането в тези условия е трудно и напредваме бавно. Пред нас се разстила огромно поле, в дъното на което се издига Килиманджаро с масива Кибо (5895 м) на запад и скалистия Мавенси (5355 м) на изток. Планината е огромна и колкото повече се приближаваме, толкова по-трудно става да възприемем размерите и. Пейзажа наоколо става все по-пустинен и на този фон снеговете по високите части на планината изглеждат нереални. След 3 - 4 часа каране достигаме до ниски хълмове, след които ланшафта рязко се променя. Каменистите и сухи полета са заменени от акациеви гори, а околностите на близкото село са заети от обработваеми площи. Явно до тази линия достига влагата, идваща от Килиманджаро. Достигаме Кимана, където спираме за банани и студена кола. След кратка почивка на сянка продължаваме към „Amboseli Sopa Lodge", където се надяваме да останем за следващите две нощи. Последните 7 - 8 километра изминаваме доста бавно, поради голямата жега и фактът, че караме с полу спаднали гуми. В крайна сметка достигаме лоджията, където установяваме, че „волята на собственика е да не бъдат допускани палатки на територията на хотела..." В замяна услужливо ни предлагат да си опънем палатката в близката маасайска бома срещу скромните 3000 KSH (около 40$). Ние още по-любезно им отказваме и мобилизираме сили, за да изминем оставащите 20 км Олойтойток, макар и вече да минава 17 часа. Караме по време на най-приятните часове от деня и се наслаждаваме на един прекрасен залез над Килиманджаро. Преди мръкване достигаме граничното градче, където получваме радушен прием в полицейското управление и всички необходими условия, гарантиращи нашия комфорт.

oloitoitok

Ден 16. Почивка в Олойтойток

Прекарваме деня в излежаване, почивка и игра на волейбол с местните полицаи. Така събираме сили за следващата част от нашето сафари - Танзания.

Полицейско управление Олойтойток

Ден 17. Олойтойток - Таракеа - Мкии - Марангу - 55 км ПРАХ!

Прах! Никога досега не бях поглъщал толкова прах. Това, което според картата и кенийските източници трябваше да е хубав асфалтов път, се оказа 40 км прах, дупки и камиони.

Тръгваме от Олойтойток с нагласата за асфалт и наистина е така. Или поне до танзанийската граница е така. Минаваме границата без проблеми и пием по една кола в първото срещнато село с цел да установим разликата в цените между двете държави. В Танзания колата е по-евтина и освен това е повече!

Поемаме на юг по прашния път с надеждата, че скоро ще достигнем асфалт. Уви! Единственото, което срещаме по пътя ни са безкрайни спускания и изкачвания, обиращи всяко възможно дере, спускащо се от Килиманджаро. Терена е труден за каране и всеки един камион или автобус, който преминава покрай нас превръща всичко наоколо в прашна пелена.

Облаци са покрили склоновете на Килиманджаро, но въпреки това е горещо и задушно. За да се справим с този проблем спираме в Киранго за по бира. Пробваме Serengeti Lager. Не е по-добра от Tusker-а, но за сметка на това е ледено студена. Продължаваме на юг, движейки се в източното подножие на планината. През цялото време караме през бананови горички, които във високата част преминават в екваториална гора. Явно тези склонове на планината получават доста повече влага в сравнение със северните.

В продължение на километри постоянно срещаме хора, къщички и магазини, скътани сред банановите дървета. Спираме за снимки и се опитваме да се наслаждаваме на заобикалящата ни красоте, въпреки невъзможния прах.

В този дух напредваме бавно, но сигурно. Около 17 ч. Достигаме целта за деня - Марангу. Насочват ни към къмпинга на Марангу хотел и без забавяне разхвърляме багажа из поляната.

ДУШ!!! Няма нищо по-гениално!

Отново можем да се наслаждаваме на живота... ако изключим комарите, разбира се!

Марангу, югоизточното подножие на Килиманджаро.

Ден 18. Марангу - Моши - Хай - 65 км

Тази нощ вали няколко пъти. Поради немарливост или мързел не сме покрили добре палатката и сме оставили почти всичко навънЕстествено сутринта всичко е мокро.

Измъкваме се от палатката към седем. Небето е покрито с плътни облаци, но въпреки това е сравнително топло. Правим си закуска и прибираме мократа покъщнина. Днес ни предстои каране изцяло по асфалт. Тръгваме към 9.30 и за нула време се спускаме до Химо. Оттам до Моши са около 25 км, които изминаваме с една почивка за кола по средата. Точно по обяд пристигаме в околностите на Моши, който прави впечатление на доста подреден и зелен град. Като цяло впечатленията ни от Танзания до този момент са доста добри - селата са подредени, има добре заредени магазини, а освен това е по-евтино в сравнение с Кения.

Достигайки Моши, решаваме да спрем за „нормален" обяд. Попадаме на индийски ресторант и се нахвърляме на мазни сандвичи и пържени картофи... Тръгваме си от Моши, но след по-малко от 500 м.гумата на Борис спада и отбиваме встрани от пътя за ремонт. Междувременно са се насъбрали тъмни буреносни облаци и скоро завалява пороен дъжд. За отрицателно време всичко сухо, което беше останало по нас подгизва и ние стоим по средата на пътя, опитвайки се да залепим гумата, която така или иначе вече има шест лепенки...

След около час дъждът спира и ние се „довозваме" до Хай (Бома), където опъваме лагер в двора на полицията.

Ден 19. Хай - Аруша - 50 км - среща с Боян Петров

Денят не предложи кой знае какви емоции. Рутинна закуска и събиране на багажа. Имаме да извъртим 50 км по асфалт през почти равнинна местност. Това, което би трябвало да е забележителността за деня е покрито с гъсти облаци - Mt Meru (4321 м) се издига внушително сред полята в района на Аруша. За съжаление успяваме да зърнем най-високите му части само за няколко минути. Скоро след това всичко отново се покрива с буреносни облаци. За разлика от предния ден, днес успяваме да избегнем пороя, който се излива на няколко километра встрани от пътя. Поддържайки относително добро темпо успяваме да достигнем Аруша в ранния следобяд. Настаняваме се в Maasai Camp и очакваме с нетърпение срещата ни с Боян Петров. Той е тук в рамките на експедиция, включваща изкачвания до първенците на Африка - Ухуру (Килиманджаро), Батиан (Кения) и Рувензори (Уганда). 

Скоро Боян се появява и в рамките на двайсетина минути успяваме да разменим информация за нещата, които сме направили до този момент. Те продължават към Моши, а ние взимаме решение да „пропуснем" отегчителната асфалтова отсечка до подножието на Нгоронгоро и на следващия ден да се отправим директно към Мто Ва Мбу, където да търсим вариант за „евтино" влизане в кратера. 

Прекарваме приятна вечер в компанията на Nathan - канадец, който преди около месец е тръгнал с колело от Найроби и смята в рамките на година и половина да стигне до Индия, минавайки през Африка, Близкия Изток, Източна Европа, Иран и Пакистан. По този повод си правим среща в България през есента на 2009...

Twiga Camp - Mto Wa Mbu. Подножието на Нгоронгоро

 



ЧАСТ 3. АРУША - НГОРОНГОРО - ОЛ ДОНИО ЛЕНГАЙ - НАЙРОБИ

Ден 20. Аруша - Мто ва Мбу

След пазар в Аруша се отправяме към автогарата, където се повтаря добре познатия от кенийските автобуси сценарии. За разлика от Кения тук пътуваме по чувствително по-добър път и след около час и половина достигаме селото. Настаняваме се за две вечери в Туига Камп. За съжаление още с излизането  на улицата ни се лепват група младежи, които не пропускат възможността да изкарат пари от нас, продавайки ни порция ориз и за по 10000 шилинга......

Ден 21. Изгубения рай - Нгоронгоро.

Най-голямата запазена вулканска калдера на Земята. Това е Нгоронгоро - огромен кратер с диаметър около 25 км, който се е превърнал в естествена зоологическа градина, населена от повече от 25 000 животни. Остналото може да бъде видяно от снимките.

lions

 

Ден 23. Енгарука - езеро Натрон

Събуждаме се с изгрева. На около 100 км на изток се очертава силуета на планината Меру....Явно жителите на бомата, в която прекарахме ноща са се разбудили отдавна, защото всеки тръгва нанякъде, за да върши работа. Нашият домакин - Джон се появява облечен в маасайски костюм, поздравява ни и отива на работа т.е. на бариерата. Ние се справяме доста експедитивно със закуската и събирането на багажа, казваме чао на жените, които са останали в бомата и тръгваме към селото. Там естествено срещаме Джон отново, черпим го студена кола и хващаме пътя. Началото е доста обезкуражаващо. Пътя е покрит с дълбок слой пепел карането, в който е невъзможно. Бутаме, караме, бутаме ,караме и така няколко километра. По пътя срещу нас се задават големи стада крави и кози. Отбиваме се встрани, за да им направим път и скоро се появяват техните пастири. Обикновенно те са деца или жени, но този път има и група воини т.е. морани. Копията им изглеждат много истински и човек лесно може да си представи как навремето група от 5 -6 война е убивала лъв с тези оръжия. За съжаление комуникацията ни е много ограничена - те не говорят почти никакъв английски, а ние никакъв маасайски. Единственото, което разбираме е, че нямат вода. Трудно е да се откаже вода на човек в такова сухо място и при такава температура (40 градуса), но при положение, че всичката вода, която имаме до края на деня е едва четири литра, оставаме коравосърдечни и продължаваме по пътя си, без да им оставим вода...Часът е почти 11 и жегата вече е непоносима. Подминаваме разклон, който поражда леки съмнения и скоро срещаме друга група маасаи. Аз установявам, че гумата ми е спукана и обръщам колелото за ремонт. Оглеждам за тръни и след като не откривам такива припомпвам гумата с надежда , че е "само спаднала". В този момент се появява камион, натоварен с тръби и маасаи. Шофьора спира и съвсем чистосърдечно ни предлага да ни закара донякъде. Изправени пред перспективата да се печем под палещото слънце и да бутаме в пепелта още 30 км, предпочитаме лесния вариант и мятаме колелата на каросерията. Понасяме се на север и пред нас се открива невероятна гледка - пространството между вулканите Китумбейне, Гелай, Ол Донио Ленгай и Керимаси е заето с огромна равнина. Цялото това пространство е покрито с трева, която по необясним за мен начин е останала зелена дори през тази част на годината. Наоколо подтичват стада зебри и газели Томсън, а по пътя в далечината се различават пъстроцветните туники на група маасаи. Пътя е страшно друскав  и прашен, а слънцето препича над главите ни. Аз имам честта да бъда на "ложата" т.е. върху кутията за инструменти, която е монтирана на кабината на камиона. До мен е Тенанг, който съвсем непринудено ми разказва за маасаите и техните привички. През цялото време не мога да откъсна поглед от Ол Донио Ленгай. Планината е поразяваща. Издига се на около 2000 м над нас, склоновете и са с наклон около 40 градуса и са прорязани от невероятно дълбоки ерозионни форми. Долната част на склона е покрита с трева, която в по-горната част се заменя от пепел, а на върха се белее застиналата лава. Това е, което ни предстои да катерим на следващия ден...За последно вулкана е бълвал лава, пепел и камъни само преди няколко месеца.

В този дух изминаваме за около 3 часа 30 км и достигаме до поредната бариера, където ни взимат по 15 долара. Селото пред нас е населено с маасаи и носи името на езерото Натрон. Настаняваме се в Lake Natron Camp, където благородно се съгласяват да ни приемат, въпреки оскъдния ни бюджет. Тази вечер за първи път от доста време насам се вълнувам...приготвям багажа и се насилвам да заспя, преди опита на Ол Донио Ленгай...

Ден 24 - 25. Кратера на Ол Донио Ленгай

Трудно бих могъл да опиша емоциите, които преживяхме този ден, но лесно мога да кажа, че това е най-впечатляващия, като гледка и усещания ден. 

Събуждаме се в 3.30 и в 4.00 напускаме лагера. Няма луна и се движим  на челници. Ориентира е повече от ясен - право на юг в тъмнината стърчи силуета на Ол Донио Ленгай. Напредваме бавно, тъй като почвата е песъчлива. Скоро достигаме твърда основа. Стъпили сме върху поток от засъхнала лава. Той се е образувал по протежението на дълъг каньон, идващ от вулкана. По него напредваме по-лесно и на изгрев слънце сме недалеч от основата на вулканския конус. Планините вдясно от нас се "оцветяват" в невероятен зелен цвят и трудно се удържам да не снимам повече от необходимото. Изведнъж от нищото се появява маасай с две магаренца. Разменяме си реплики и жестове и след като му посочваме накъде сме се запътили, той изпуска само едно "ай-ай-ай"... Продължаваме нататък и около 8.30 достигаме т.нар. "стартова точка" от която обикновенно туристите започват изкачването си. Спираме тук за закуска и продължителна почивка. Продължаваме на юг, ориентирайки се сред множеството цепнатини в търсене на правилната линия на движение. Скоро попадаме на следи от стъпки и добре очертана пътека. Пътеката води право към върха и изглежда обезкоражително стръмна. По-лошото е, че терена е изцяло покрит с пепел и изкачването изисква големи усилия. Напредваме бавно и с дълги почивки - имаме достатъчно време пред себе си. Единственото ни притеснение е водата - не сме сигурни, дали ще ни стигне до другия ден предвид на жегата и изкачването, които ни очакват. След около два часа засичаме група французи, слизащи от върха. Изглеждат доста изморени и ни обясняват, че "е трудно и в двете посоки". Техния водач ни обещава още поне 3 - 4 часа изкачване. Пред нас наклона се увеличава и напредваме още по-бавно. В този дух около 14:00 часа достигаме кулоар, по който излизаме в основата на кратера. Усещаме силна миризма на сяра и виждаме първите фумароли. Правим кратка почивка преди последните метри по кратера. Бавно наближаваме ръба и очакваме всеки момент да видим бездната. Преди това обаче я чуваме...Някъде пред нас нещо клокочи и бушува. Невероятно усещане...Този звук не може да бъде описан. Правя последни крачки, излизам на ръба и сядам на земята. Осезанията ми не могат да възприемат това, което виждам, чувам и усещам. Пред нас има бездна дълбока поне 200 м. На дъното и не виждам лава, но чувам бушуването на стихията още по-ясно. Възхищаваме се няколко минути и правим панорамна обиколка на кратера, след което устройваме лагера си в едно от малкото равни места в т.нар. южен кратер. Опитваме се да почиваме, но слънцето прежуря така силно, че скоро се измъквам от палатката и се изкачвам до най-високата точка на Ол Донио Ленгай. Гледката  във всички посоки е покъртителна - на север под мен е кратера на вулкана, а зад него далеч в долината се простира езерото Натрон. Някъде там е Кения...На запад и юг са се събрали гъсти облаци. Някъде там са безкрайните равнини на Серенгети и масива Нгоронгоро. На юг и изток се издигат затихналите вулкани Кисеми, Китумбейне и Гелай, а между тях се е разстлала долината, по която се движихме последните два дни. Спирам дотук, за да се насладя на това, което предстои - залеза......

oldonio


Останалата част от деня описвам след около седмица, докато си чакаме самолета на Гетуик, Лондон.

Всъщност залеза не беше кой знае колко впечатляващ. Това, което е впечатляващо са събитията, които последваха. Изчакахме да се стъмни съвсем с надеждата, че ще успеем да видим отблясъци от бликащата в кратера лава. Вместо това видяхме светкавиците от наближаващата буря...Надявахме се, че ще ни подмине и се заехме с приготвянето на вечерята. Тъкмо приключихме с това занимание и първите капки започнаха да падат върху нас. Направихме жалък опит да се покрием в палатката, но само след минута светкавица, която падна зад билото ни накара да вземем мигновенно решение - надолу и то колкото е възможно по-бързо. Събрахме покъщнината за по-малко от 5 минути и се отправихме обратно към ръба на кратера, откъдето минава пътеката надолу...Нова светкавица очерта силуета на кратера пред нас. Ситуацията се напрегна - отпред светкавици, встрани бездънен кратер, а надолу безумна пътека, криеща хиляди опасности. В началото пътеката е добре очертана и сравнително бързо успяхме да се спуснем на около 200 м под върха, което ни даде повече сигурност. Всъщност трудната част предстоеше. Ясно очертана пътека в този участък липсваше и се спускахме опипом по скалата, опитвайки се да възстановим пътя, по който се изкачихме по-рано същия ден. Скоро попадаме на фас, което ни подсказва, че сме на пътеката. За съжаление това не продължава дълго. Установяваме, че сме напуснали правилната линия и забиваме все по-дълбоко в цепнатина, чиито край се губи  в тъмнината. Опитите ни да намерим пътеката остават безуспешни. В тази ситуация и изправени пред перспективата да стигнем до непроходими участъци решаваме да направим авариен бивак на първото възможно място. Скоро намираме "площадка", където успяваме да оформим две места за "спане". Завиваме се с чувалите и търпеливо изчакваме пукването на зората.

След като се развиделява установяваме, че лагера ни е "кацнал" по средата на дълбок улей, чиито край е на около 1200 м по-долу...Правя кратка "разходка" в търсене на пътеката и с радост я откривам на около 10 м вляво от нас. Единственото, което ни дели е съседния улей. Събираме багажа и се отправяме надолу. Спускането не е по-лесно от изкачването - стръмният наклон и нестабилната повърхност "блокират" мускулите ни, и ни принуждават да правим чести почивки. 

Около 9 часа успяваме да се спуснем до основата на конуса. Оттук до лагера ни остават 3 -4 часа изтощително ходене сред безкрайно поле и по две глътки вода на човек. Лека надежда ни вдъхват трите джипки, които са паркирани в очакване, недалеч от пътя. Минавам на автопилот и ходя машинално, опитвайки се да не мисля за натрупаната умора и пресъхналата ми уста. Движим се в този дух около час и половина и тъкмо, когато се каня да изпия последната глътка вода, с която разполагам, зад нас се появяват джипките. Спасени сме! От първата джипка ни дават вода, а от втората директно се "навиват" да ни закарат до лагера. Спасителите ни се оказват група туристи, водени от професионален вулканолог. Според него Ол Донио Ленгай е един от най-интересните и впечатляващи вулкани в света. Поглеждаме се със задоволство - явно не случайно сме се впечатлили толкова предния ден. 

Пристигаме до нашия лагер - оазис, където има сянка, вода и зеленина. Температурата в този момент вероятно превишава 40 градуса...

Ден 26. Езерото "Натрон"

Тази нощ се излива потоп. В продължение на два часа вали като из ведро и всичко се наводнява с повече от педя вода. Това променя плановете ни да потеглим преди изгрев слънце тъй като реката, която трябва да пресечем е придошла. Бавим се докъм девет и когато тръгваме слънцето вече прежуря безмилостно. Идеята ни за деня е да следваме инструкциите на местния водач Томас да се движим покрай езерото Натрон и да изминем колкото е възможно по-голяма част от разстоянието до Магади (Кения). На картата път в тази посока няма, но според всички местни това е напълно възможно. Според Томас трябва да се движим на изток до подножието на планината Гелай, където би трябвало да попаднем на добър път, който да ни изведе на север до Магади. 

Началото е обезпокояващо - пред нас са се ширнали огромни полета, които на много места са заблатени вследствие на снощния порой. Все пак личат автомобилни следи, които се опитваме да следваме. Напредваме доста бавно и с голямо заобикаляне. Често колелата затъват до главината и всичко се напълва с кал, която блокира движението на велосипеда. Наближавайки склоновете на Гелай попадаме на големи стада от зебри и антилопи Гну, а местата, при които има течаща вода изобилстват с птици - явно мястото е доста слабо посещавано от хора. След около три часа т.е. по обяд успяваме да достигнем до "хубавия" път. Пътя както и околностите му са обилно покрити с камъни. Това затруднява изключително движението ни, но все пак сме окуражени, че сме на правилния път. Успяваме да попълним част от водните си запаси от река, извираща изпод земята. За съжаление водата е с високо съдържание на сода и съответно е с доста неприятен вкус. Решаваме да я ползваме за готвене, но както се оказва по-късно всъщност я използваме за пиене. Караме до 18 ч. като на няколко места срещаме маасаи, които изглежда не са виждали бял човек. Тази вечер се наслаждаваме на прекрасния залез над езерото Натрон, палим огън и заспиваме с мисълта за срещата с цивилизацията, която ни предстои на следващия ден...

Ден 27. Шомболе или как изоставихме всичко в пустинята и се спасихме от "жадна" смърт.

Започваме деня относително рано - в осем вече сме на път. Камъни почти липсват и изглежда, че пътя е използван. По всичко личи, че сме попаднали на "червения" път от картата. Оттук до Магади би трябвало да има не повече от 50 км. Тази мисъл е успокояваща и мотивираща. Малко ни притеснява факта, че сме останали с около 4 литра вода, но все пак би трябвало да издържим в следващите няколко часа. Пътя се изкачва леко и води към хоризонта на север. Изглежда, че по възвишенията пред нас минава границата между Кения и Танзания. Оттам до Магади би трябвало да е само надолу...Подминаваме самолетна писта разположена насред "нищото" и след около 30 минути достигаме билото, където се изправяме пред първата дилема за деня - разклон, на който и двете посоки изглеждат верни. Избираме по-използвания път наляво (запад) и караме около 30 минути по широко и разлато било. Достигаме бома, където съвета на старейшините ни привиква за справка. Оказва се, че това е Уаси Уаси - селото, което трябваше да достигнем предния ден. Все още сме на танзанийска територия, но според думите на маасаите до Магади има около 20 км и пътя е само един! В знак на благодарност им оставяме износения Continental. Маасаите си правят сандали от употребявани външни гуми и перспективата за пълно и устойчиво използване на гумата ме задоволява. Поемаме по "правия" път с надеждата, че ще стигнем до Магади преди 14 часа т.е. преди да е станало 45 градуса. Подминаваме на скорост група сомалийци, които доколкото разбрахме от различни източници се препитават с бракониерство в района на Нгоронгоро. Гумата ми постоянно спада и това налага да спираме през 15 минути за припомпване. Целият процес е доста изнервящ и води до загуба на ценно време. След третото припомпване решавам да сменя гумата с единствената резервна. Покриваме се под рехава сянка и решаваме проблема...поне засега. Продължваме по пътя, който вместо на север упорито извива на запад и в един момент дори се насочва на юг, обратно към езерото Натрон. В този момент осъзнаваме, че това всъщност не е пътя, който трябва да следваме  и , че всъщност се движим към масива на Шомболе. Според картата северно от него има село т.е. хора и вода. Часът вече е 14, а температурата над 40 градуса. Спираме за почивка под дебелата сянка на една акация. Обсъждаме варианти и се оказва, че Шомболе е единствената ни възможност. В този момент имаме около половин литър вода, а вече сме много жадни и не е ясно още колко часа трябва да издържим с него. В края на почивката установяваме, че гумите ни имат доста тръни от типа "бабин зъб". Поляната, на която сме спрели е богато снабдена с такива и всяко завъртане на колелото го обогатява с пълен набор тръни.  Лепим спуканите гуми и продължаваме с надеждата, че това е локално явление и скоро ще отмине... Напускаме "правия" път и поемаме по очертана пътечка в посока Шомболе. Дори успяваме да различим следи от велосипед в почвата! Естествено скоро следите изчезват и започваме да караме "през просото", опитвайки се да следваме посоката на движение. Резултата не закъснява и след по-малко от километър и двете ми гуми са спукани на бог знае колко места. Резервни гуми нямаме, часът е 3, а слънцето продължава да ни пържи безмилостно. Изглежда, като че ли до Шомболе са около 10 км т. три часа...В този момент усещам симптомите на прегряване - погледа ми се замъглява, краката отказват да ме държат, появява се и болка в корема. Подпирам колелото на едно дърво и лягам под първата сянка. Жегата е навсякъде - земята, върху която лежим е не по-малко гореща от въздуха. Възможностите за снижаване на телесната ми температура са нищожни. Правя си коктейл от кафе и глюкоза с последните глътки вода, които имаме. Организма ми крещи за течности и усещам обща слабост, която не ми позволява да се надигна от мястото си. Не ми остава друго освен да лежа и да се надявам да се възстановя частично, за да се доберем до Шомболе. В този момент решаваме да вземем само най-необходимите неща от екипировката и след като слънцето се снижи достатъчно да направим опит за достигане на Шомболе.Около 5 ч усещам прилив на сили, събираме каквото можем в раниците и тръгваме по слабо очертана животинска пътека. Изминаваме не повече от 500 м и нетърпимата жега ни поваля отново. Този път решението е твърдо - ще  се движим едва, когато слънцето залезе напълно. Изчакваме следващите два часа стоически, говорейки си за това колко прекрасно е в Родопите и как след всеки завой има студена чешма, от която можеш да пиеш до безкрай...Реалността обаче е друга - ние нямаме никаква вода. Като подигравка чуваме отнякъде "ква - ква" Тръгваме в посока на звука и скоро попадаме на локва с дъждовна вода. Пълня една бутилка - цвета на водата е бозав и сигурно е бъкана с всевъзможни твари, но това няма значение - важното е, че е вода!

Кипваме два литра, блъскаме ги с химия и се наслаждаваме на канчето "чай", което си поделяме. 

Междувременно вече е тъмно. Това ни позволява да се разсъблечем в опит за снижаване на телесната температура, а мократа наметка вдъхва живот в тялото ми. Събираме отново багажа, палим челниците и се отправяме в търсене на Шомболе, което трябва да е някъде между двата хълма на хоризонта. За наше щастие скоро шубраците намаляват и излизаме на открито поле, движението през което е значително по-лесно. Напредваме с добро темпо, следвайки очертанията на планината пред нас. Изведбъж забелязваме вляво от нас светлина, която бързо изчезва. Скоро се появява отново и пак изчезва. Тръгваме в тази посока и след малко попадаме на плет. Бома! Спасени сме! Викаме за помощ и от вътре се появява жена, която в първия момент не разбира какво искаме. С жестове и показваме, че имаме нужда от вода и сигурно място. Тя разтваря гъстия плет и ни пуска в бомата. Отпускаме се върху кравешката кожа, която ни постилат на земята, а жената ни носи половин тенджера с вода. Водата е с абсолютно същия цвят като тази от локвата. Наливаме я с химия и пред учудените им погледи не я пием, изчаквайки действието на хлора.

Отнякъде се появява мъж говорещ английски. Не вярваме на ушите си. Това е Джоузеф. На добър английски ни успокоява и уверява, че вече сме на сигурно място. Води ни до резервоара на селото, където зареждаме всички бутилки с вода, след което се отправяме към къщата му, за да пием чай. Трудно бих могъл да опиша живителния вкус на този чай. Единственото, което усещам е, че с всяка глътка живота се връща тялото ми. Примолваме се за втора порция, след което се отпускаме върху нара от пръчки, който ни предлагат. Това, което ни се случва е невероятно - спасени сме , спим при маасаите, а небето е покрито с безброй звезди....

maasai

Ден 28. Два велосипеда остават при масаите. Шомболе - Найроби

Това е и последния ден от нашето африканско приключение. Събуждаме се рано сутринта, пием по чаша чай и се отправяме заедно с Джоузеф и неговия прител в търсене на екипировката, която изоставихме предния ден. Впечатлен съм от техните възможности да разпознават и следват дирите, които сме оставили предната вечер. Неочаквано бързо достигаме до колелата, които необезпокоявано си стоят в средата на "нищото". Събираме всичко и поемаме обратно към бомата. Още предната вечер взехме решението да подарим велосипедите си на нашите домакини, с ясната идея, че нашето колоездене е приключило и с надеждата, че за тях тези велосипеди ще бъдат от полза - с колела ще могат да стигат до Магади за три часа вместо сегашните седем. Раздаваме медикаменти и други дребни неща и се сбогуваме с обитателите на бомата. Джоузеф и неговия приятел ни изпровождат до Шомболе, където за наш късмет успяваме да "хванем" един пикап, които отива в посока Найроби. Качваме се отзад и започва шеметно пътуване през саваната, което вревръща всичко около нас в непрогледна пелена. Това родео продължава около два часа и в крайна сметка се озоваваме в Магади, където спираме, за да изпием по една студена кола. Тук успяваме да се свържем с Митко, който урежда полетите ни и да уговорим смяна на датите за връщане...Колко приятна е мисълта за скорошно връщане в България. Допиваме колите и се мятаме в каросерията на пикапа, който се понася по хълмовете над Магади. Зад нас се откриват блестящите води на езерото Магади и едно огромно червено слънце, което потъва някъде над саваната - гледка, която едва ли някога ще забравя....Довиждане Африка!

 

 

ЕКИПИРОВКА

Тук съм се опитал да опиша екипировката, резервните части и храната, която ползвахме по време на пътуването.

Забележка: При качването в самолета екипировката ми вкл. велосипед + дисаги + раница + дрехи и др. - храна тежеше около 29 кг.

bike

1. Велосипед:

рамка: GIANT Iguana ALU 6065
монтаж: SRAM 3.0 / 5.0
външни гуми: MAXXIS IGNITOR - предна ; CONTINENTAL SURVIVOR - задна + 1 резервна (сгъваема). Този избор на гуми се оказа подходящ за асфалт и макадам, по каквато повърхност карахме. За съжаление страдаха доста от тръните, които изобилстван навсякъде т.е.  следващия път бих взел по-дебели гуми дори и да са по-тежки.
вътрешни гуми:   1 бр. резервна гума + 20 лепенки и туба лепило. Добре би било гумите да са поне две и то с автомобилен винтил. "Френските" винтили на гумите, които имахме по някаква причина се счупиха много бързо. Добре е да се има предвид, че в "третия свят" се продават единствено гуми/винтили с "чревце", които се помпат доста трудно и изпускат при по-високо налягане.
Към рамката е монтиран багажник, който се окачва към рамката посредством винтове на четири точки. Допълнително подсилих окачването със "свински опашки" (4 точки) и "гафер" (2 точки). Като резултат се получи доста стабилна конструкция, която носи около 20 - 25 кг. при ежедневни натоварвания.

2. Резервни части и инструменти:

- помпа (комбинирана);
- външна гума - 1 бр;
- вътрешна гума - 1 бр;
- лепенки 20 бр. + туба лепило;
- дерейльор заден - 1 бр. (за два велосипеда);
- ухо за дерейльор - 1бр.;
- жило за скорости - 1 бр. (за два велосипеда);
- жило за спирачка - 1 бр. (за два велосипеда);
- броня за жило - 2 м. (за два велосипеда);
- multytool - 2 бр.;
- ключ за верига;
- шестограми до 8 мм;
- раздвижен ключ;
- ключ за нипли;
- комбиниран инструмент (Leatherman) с клещи;
- ключ за избиване на курбели;
- ключ за зъбчатки;
- клещи за жило / броня;
- "свински опашки" - 20 бр. / два размера;
- "гафер" - 1 ролка / 4 см.
- масло - 150 мл;
- грес.

3. Багаж

Дисаги (Deuter Rack Pack) - 48l;
Раница (Deuter Act Lite) - 25l - ползвах я за пренос на храна и кратки пешеходни преходи (2 - 3 дни). Когато е на велосипеда се прикрепя между дисагите;
Чанта за камера/аксесоари - малка чанта, която се монтира на кормилото. Има вместимост около 8 л. и служи за бърз достъп до най-необходимите вещи - камера, очила, кремове, челник, нож, помпа, комбиниран инструмент и т.н.
За укрепване на багажа ползвах ластици за багаж (с кукички) - 2 бр. с дължина около метър.

4. Къмпинг екипировка

Палатка - двуместна / трисезонна DANA DESIGN
Шалте - двуслойно Polifoam;
Спален чувал - Rock Empire CYCLOTOUR - ако не беше изкачването над 3000 м. бих взел по-лек и малогабаритен чувал - HANNAH BIKER например;
Възглавница - нямам и ми се налага всяка вечер да си пълня торбичката на чувала с дрехи. Следващия път ще си взема надуваема възглавница за път;
Челник - PETZL TIKA PLUS - за един месец са достатъччни два комплекта батерии;
Книга - вземета поне две, ако го позволява багажа разбира се;

Хигиена и защита:

- несесер (сапун / паста / четка и т.н.);
- крем за слънце;
- крем за ръце;
- препарат против комари;
- мокри кърпи (кутия 80 бр.) - достатъчна е за двама за месец;
- препарат за дезинфекция на ръцете ("Живасепт");
- кърпа за лице/ръце - микрофибър на SALEWA.

Кухня:

- котлон MULTYFUEL на MSR с бутилка 850 мл. Ползваме безоловен бензин. С една бутилка готвим закуска и вечеря в продължение на 8 - 9 дни;
- тенджера за готвене с капак - PRIMUS с вместимост 1 л. Ползваме двама души;
- канче с вместимост около 300 мл;
- прибори;
- швейцарско ножче с отварачка за консерви;

5. Дрехи

Поради изкачването на голяма височина сред дрехите има такива, които могат да отпаднат ако се пътува само в ниско. Те са отбелязани със "*", а жизненоважните с "!".

- лек дълъг панталон от синтетична материя - 2 бр. Ползвам ги през цялото време, за да се предпазвам от слънцето, насекоми и тръни. Важно е панталоните да са леки и "да дишат". В моя случай продукти на Patagonia и Salewa;
- термобельо горнище с дълъг ръкав - 2 бр. от Capilene на Patagonia. През деня карам само по такава фланелка - "диша" добре и пази от слънцето;
- фланели * - 2 бр. - бяха необходими само за изкачването и рядко в други случаи;
- термобельо долно клин*;
- поларено яке 300*;
- леко яке за дъжд Gore Tex Pack Lite;
- шапка топла *;
- ръкавици от полар *;
- чорапи:
- бельо;
- Т-shirt - 2 бр;
- шапка за слънце!;
- очила за слънце!;
- кърпа за врат!;
- ръкавици за каране, които да пазят от слънце!;
- обувки - половинки за ходене в планина;

Ако имах достатъчно място в багажа бих взел сандали или джапанки;

6. Вода и храна

Дневно консумирахме по около 4 л / човек. Отива основно за пиене. Бутилирана вода може да се намери почти навсякъде, но е на 1$ / литър. Когато не ползвахме бутилирана вода си наливахме чешмяна или речна, която пречиствахме с очистител на хлорна основа. Този очистител може да се намери във всеки супермаркет в големите градове.

Храната ни се състои главно от:

- Noodles + консерва риба + кетчуп за закуска;
- супа на прах с овесени люспи за вечеря;
- През деня почти винаги имахме възможност да си купуваме банани - 20 ст. / бр. или бухти - 20 ст. / бр.

Когато сме в близост до по-голямо населено място закусваме мляко и cereal и "нормална" вечеря с готвено ястие в ресторант. Вечеря с напитка в малък ресторант струва около 5$ / човек.

Бира и кола има навсякъде, дори и в най-забутаните села. Там, където няма ток обикновенно а топли ;) Цената на бирата варира от 1$ в магазин до 2/3$ в ресторант. Цената на колата е между 0.3$ (почти навсякъде) до 2$ в скъпо заведение.

Май това е всичко....

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

МАРОКО - 2010

През есента на 2010 година имахме възможността да посетим с велосипеди централните и южни части на Мароко. В сравнение с предишната ни африканска авантюра, този път имахме доста по "човешки" условия. Цялото пътуване продължи 8 - 9 дни, от които само 5 бяха използвани за каране. Останалото беше транспортиране до и от Маракеш - страхотен град, в който бих се върнал с удоволствие. В краткия "отчет" по-долу са описани само петте дни, през които карахме и съответно съм се опитал да дам някакви технически параметри като дължина на преходите, трудност и забележителности по пътя.

morroco

 

Ден 1. Тилует до Аит Бенаду.

След 4 часов трансфер от Маракеш през впечатляващия проход Тиз 'Н Тишка (2200 м.н.) се озовахме в околностите на село Тилует, разположено южно от основното било на високия Атлас. Поради липса на време хвърляме бегъл поглед от буса на местната забележителност Kasbah of Tilhouette - укрепено имение /замък/ и продължаваме към мястото за обяд. Обедите и въобще храненето ни се оказаха една от основните атракции на цялото пътуване. Мохамед (готвача) и Ибрахим a.k.a. Ab'bas се грижеха за комфорта ни в това отношение - всеки обяд и вечеря включва прясно сготвена храна и неизменната супа с коркома и фиде. Мотивацията за каране след подобен обяд бе едно от най-трудните изпитания по време на пътуването.

aitbenadou

Карането за деня бе с дължина около 40 километра, по-голямата част от които надолу. Нищо особено като натоварване и техника, но за  сметка на това с впечатляващи гледки към околните планини и глинените селища накацали от двете страни на реката....и разбира се камъни, много камъни във всички посоки. Усещането за Мароко е неразривно свързано с безкрайните каменни полета и каньони обагрени във всевъзможни цветове - от преобладаващото жълто и червено до виолетово и черно.
Стигаме лагера по тъмно и опъваме палатки върху едно разчистено от камъните поле. Вечерта прекарваме върху меките рогозки и пробутваме времето с уиски и разказите на Саид (местния водач) за Западна Сахара и желанието на Алжир (и Куба) да добият излаз на Атлантическия океан....оказва се, че Мароко си е нещо като Балкански полуостров в тази част на света... 

Ден 2. Аит Бенаду - Уарзазат -  Бу Тарар

Денят ни започва с посещение на Аит Бенаду - старо селище със запазена архитектура и облик, поради което е включено в списъка на ЮНЕСКО за световно наследство, а в последствие е било използвано като декор за заснемането на доста холивудски продукции, най-известни сред които са "Гладиатор", "Лорънс Арабски", "Мумията", "Кундун" и куп други. Правим бърза обиколка, снимки и потегляме с буса към Уарзазат (мароканския "Холивуд") и Келаа М'Гуна, където "косите падат от главата ми" срещу 20 дирхама.
Обяд. Снимки с деца. Децата са прекрасни навсякъде, а ние като уважаващи себе си "бели хора" правим снимки и се дивим на скоростта, с която обират остатъците от обяда ни....Жалко, но факт.
Каране. Започваме с леко изкачване сред разлата долина, което след около час преминава в откровено катерене по безкрайна права и впечатляващи серпентини водещи "някъде нагоре". Отново поразителни гледки във всички посоки - под нас е долината, през която сме преминали преди малко, а хоризонта на юг се затваря от Анти Атлас или по-точно Джебел Сархо - място, до което се очаква да достигнем след два дни. Наклона намалява и точно преди залез достигаме прохода - 1955 м.н.в. Гледката от тук е покъртителна - пред нас е долината на Asif M'Goun и основното било на Високи Атлас, а някъде в краката ни е селцето Бу Тарар - крайна точка за този ден. Всичко това се огрява от залязващото слънце и неизвестните за нас отсрещни възвишения буквално "позлатяват".
На всичко отгоре под нас ясно се очертава пътека, която се спуска директно към селото - очаквания и заслужен десерт....Разбира се, преди човек да се отдаде на подобно удоволствие трябва да се "пречисти" и с Борис обикаляме от камък на камък в търсене на "най-доброто" място за единение с "Великия космос"....и го намираме, което ме убеждава, че човек никога не знае кога и къде ще му се отдаде шанса да "види" колко прекрасно място е планетата Земя...

sunset

Спускане....За мен то се превърна в мъчение - прекрасна камениста пътека, по която изминах сигурно сумарно 200 метра. Поради болестта ми или друга причина краката ми трепереха постоянно и опитите ми да балансирам върху колелото, така и не доведоха до успешен резултат....В крайна сметка загубихме останалата част от групата и си покарахме още 5 - 6 километра в мрака, докато попаднем на правилния лагер.....

Звезди, вечеря, мохабед, уиски...кеф...лека нощ.

Ден 3. Бу Тарар - Бумен Дадес - Тагдилт

Сутринта ни започва с прекрасен изгрев, който огрява отсрещния връх. За местните хора явно  "златните" изгреви и залези са ежедневие....направо не знам как се живее в подобна обстановка....

sunrise

Мием си очите, пием кафе, хапваме бисквити и се мятаме по конете. Започваме с леко изкачване. Явно този маршрут е доста популярен, тъй като се разминаваме или караме заедно с някакви чуждоезични колоездачни групи. Следва спускане по приятна, но кратка пътечка и отново "червен" път, който се спуска до малък каньон и ни отвежда до долината на река Дадес. Оттам нататък е само асфалт....Правим почивка в Boumaine Dades, хапваме по нещо, купувам си кърпа и придобивам "истински марокански вид". Оттам до Тагдилт караме през едно безрадостно поле и пейзаж, който спокойно би могъл да бъде в New Mexico или някъде в Австралия....
Към 2 пристигаме в Тагдилт и се настаняваме в местна къща за гости или както се изразяват франсетата Gite d'etape. Разбира се след малко се захващаме с любимото занимание т.е. обяд, който поливаме с останала бира и разбира се неизменното уиски. Прекарваме безметежен след обяд, през който на сцената се появява "ивайловградската" на Краси и всички много се забавляват на ефекта, които "бързоразвеселяващата" напитка оказва върху Саид. Човека става разговорлив и започва да се шегува на висок глас....не че сме очаквали нещо друго де......И така в шеги и закачки обяда преминава във вечеря, която достига куломинацията си с разрешението да прекараме нощта на покрива, което получаваме от собственика на къщата.
Хоризонтираме се и не ни остава нищо друго освен да се наслаждаваме на безкрайното мароканско небе и "леонидите", които заплашват да ни паднат на главите...Тук май ми се сбъдва детска мечта свързана с усещанията от "Хиляда и една нощ"....Лека нощ.

Ден 4. Тагдилт - Тиз 'н Тизарет - Баб 'н Али

Това би трябвало да е най-впечатляващия ден от пътуването....и наистина се оказва така. Очаква ни изкачване до прохода Тиз 'н Тизарет и спускане до Мароканската "Monumet Valley", където стърчат фамозните скали Баб 'Н Али...
Ставаме рано (както обикновено се случва, когато човек спи на покрив) и към 8 и 30 вече сме потеглили. Караме пет минути и установяваме, че всичката група е с по 10 тръна на гума. Почва се едно лепене, което продължава около 2 часа и в крайна сметка към 11 вече наистина караме по маршрута. Изкачването е приятно като пътя следи една долина с лек наклон. Естествено цялата работа не минава без обяд, в резултат от което към 4 след обяд достигаме прохода - 2200 м.н.в. и невероятни гледки към дълбоко врязаните каньони, които ни заобикалят. Отново "хващаме" залеза и пейзажа придобива неземни цветове и оттенъци.Някъде там, далеч на юг би трябвало да е Сахара....и наистина полъха на пустинята се усеща. Въпреки, че сме над 2000 м. температурата определено е висока, а сухия въздух ме кара да се наливам непрекъснато с вода.Следва спускане по каменист път. Направо се чудя как  Ab'bas успява да се движи с допотопния си Мерцедес (дръгел както го определя Владо)....Спускането не е кой знае колко впечатляващо, но за сметка на това лъчите на залязващото слънце създават сурреалистична картина, която ме поглъща изцяло....
Поради забавянето реализирано по-рано през деня, нощуваме на импровизирано място, което се характеризира с безразборно разхвърлян камънак и три палми, които услужливо ни предлагат сянката си и гледка от ложата към Орион.Толкова сме впечатлени от преживяното, че някак си неусетно опразваме две бутилки уиски, което се оказва определящо за следващия ден.....

night

Ден 5. Баб 'н Али - Некоб

Въпреки тежкия махмурлук, за мен това бе може би най-приятния от гледна точка. на каране ден. След скатаване на лагера бързо се спуснахме до феномена Баб 'н Али - остатъчни скални възвишения с височина около 150 метра, които стърчат над околността да не казвам като какво....нещо като страната на М'боро, само че в в Мароко. Пием кола, кефим се, правим снимки и оттам нататък караме по пътека - тясна, камениста и с лек наклон - перфектната терапия за главоболие и неясна визия за света. Имам чувството, че мога да карам с дни "сред този пейзаж и по Тази пътека"....Естествено пътеката свършва и ни изненадва един баир, които в комбинация с прежурящото слънце връща в съзнанието поизбледнели спомени...все пак сме в Африка. Дълго спускане по скучен път и лагер в средата на нищото....

end

Това е. Карането свърши. Пред нас е Маракеш, но това е друга история.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

КАПАДОКИЯ - В сърцето на Анадола (фоторазказ)

Областта Кападокия се намира в централната част на Турция и се смята за едно от най-интересните и привлекателни места за планинско колоездене в света. В резултат от вуканичната дейност в миналото целия район е изгреден от туфи или скали от вулканска пепел. Структурата на скалата и относително лесното и разрушаване под влияние на водата и вятъра са станали причина за оформянето на изключително живописен пейзаж - поредица от конусовидни форми, каньони и суходолия. За останалото се е погрижил човека...Още от дълбока древност района е бил населен, заради подходящите условия за земеделие и естествената защита от неприятели. Хората са създали своите жилища, храмове и обществени "сгради", издълбавайки безброй тунели и пещери в меката скала. В ранните години на християнството (преди официалното признаване на религията), Кападокия е била убежище на първите последователи на религията, в резултат от което и днес можем да видим скални църкви и интересни стенописи.

Утъпкани и загадъчни пътеки свързват отделните части на областта и именно комбинацията от тези интересни природни и културни дадености ни насочи към Кападокия. Пътуването реализирахме през 2009 година. 

Кападокия се намира на около 1400 км от София и достигането до там може да стане с автобус или самолет. Ние предпочетохме първия вариант, който отнема 2 дни разнообразени със спиране в Истанбул.В Кападокия прекарахме 5 дни, посещавайки Гьореме, Ортахисар, Деринкую, Гюзелюрт, каньона на Ихлара и вулкана Хасан.

 goreme

Скални жилища в "Open air museum" Гьореме

goreme

Раннохристиянска църква и стенописи - Гьореме

zelve

На път към скалните комплекси при Зелве

trail

Подобни улеи и тунели изобилстват навсякъде в Кападокия

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

bikearea.org gallery image
bikearea.org gallery image