Разкази

К О Л Е Л О

Миял купи колело, беше голям мераклия, та се научи за късо време да го кара виртуозно, можеше да го яха от педал, без да държи с ръце кормилото, овладя всичките тарикатлъци, каквито е виждал от други колоездачи, а и голяма скорост развиваше, щото беше бая як в краката. Баджанак му, като го гледаше как кара колело, не можеше да се начуди. Баджанак му Миял беше добряк и божа кравичка, ама смотан и загубен, колкото си иска ; в селцето на подбив му викаха Загубена Станка. И той беше мераклия на колелото, но се боеше да се качи на него. Миял му разправя.
- Де качи се, аз ще те придържам и ще бутам отзаде, ти само ще управляваш и ще гледаш да спазваш равновесие!
Оня сума време не се съгласяваше, най после кандиса.
- Ама ако падна, значи - викаше той на Миял, - да знаеш,че ти ще бъдеш виновен!
- Не бой се, - разправя му Миял, - дръж само яко кормилото и гледай да не се набутаме в тиквите!
В двора имаше стоварена камара тикви, ама тиквите бяха чак в другия край, до една купа сено. Загубена Станка се качи на колелото, Миял отзаде придържаше.
- Готово ли е, баджо? - попита.
- Готово! - рече баджанакът и двамата с криволичения тръгнаха по двора.
- Мале, че високо - викаше баджанакът, - като че на Тодорини кули съм се качил. По-полека, по-полека!
- Не може по-полека - викаше отзаде Миял. - Ако караш полека, ще изгубиш равновесие.
- Стой! Стой! - развика се изведнъж Загубена Станка.
Докато Миял да погледне, колелото се блъсна в купата сено, възви и се изтърси заедно с колоездача право в тиквите.
- Бре, майка му стра! - рече Загубена Станка и тръгна из тиквите.
- Що не възви? - сопна му се Миял. - Нали ти казах да не караш в тиквите, а ти като се засили, и право в тиквите! За какво държиш това кормило?
- Аз го държа, ама на ще да завие - оправдаваше се баджанакът. - Навило на една страна и право в тиквите.
- Нищо - рече Миял. - Ще опитаме пак!
- А-а-а, по никой начин - заклати глава баджанакът. - Искаш пак да се изтърся в тиквите!
За известно време Загубена Станка отказа да се качва на колелото, ама като гледаше Миял с каква лекота върти педалите и си подсвирква, все нещо го чоплеше под лъжичката. Па и Миял не мирясва, все го подканя.
- Айде бе, баджо - вика му, - престраши се, не е чак толкова страшно, глей, че и децата карат колело, и зоотехничката кара, а па ти коскоджамити мъж не смееш да се престрашиш!
Ден из ден Миял нави баджанака си, оня кандиса да се качи отново на колелото, два пъти се преобърна в тиквите, обели колената и лактите, ама Миял му поддържаше коража, та човекът не се отказа и по някое време взе сам да прави криволици из двора. Подир седмица Загубена Станка можеше вече да прави пълен кръг. Миял стоеше в средата с ръце на кръста, наставляваше каквото бе необходимо и скоро баджанакът не само че правеше съвсем свободно кръг в двора, но се научи да прави и осморка. Вярно е, че яхваше колелото от място, както се яха магаре, но Миял го потупваше по рамото и го успокояваше, че подир време ще се научи да го яхва и от педал.
- Дип от педал не ми се вярва да се науча - клатеше глава Загубена Станка.
И на истина не се научи. Баджанакът умря, педи да е започнал да яхва колелото от педал.
- Нямаше късмет да се повози - разправяше Миял на близките.- Тъкмо го научих да кара колело, и човекът си отиде!
Мина се не знам колко време, месец или два, една вечер късно Миял ляга да спи, кога чува, че звънецът на колелото звъни.
- Бре - рипва се Миял, - някой ми краде колелото!
Той излиза на вън, както си е бос и по бели гащи, и вижда, че през двора върви неговото колело само, без човек, и звъни. Косите на Миял настръхват, обаче той не се спира, ами хуква подир колелото. Колелото излиза през отворената вратница, тръгва по улицата, набира скорост и светва с фар.
- Стой! - вика, колкото сили има, миял и тича по улицата.
Но колелото се отдалечава от него все повече и повече, излиза на главното шосе и се понася лудо по асвалта. Миял се връща обратно към кящи, през целия път се щипе, щото не може да разбере сън ли етова, или е видял всичко с очите си. Като се прибира в къщи обаче, вижда, че всичко е самата истина, щото колелото го няма.
През цялата нощ човекът се върти в леглото, едва на разсъмване го наляга кучешка дрямка, дрямва малко, в просъница чува, че звънецът на колелото звъни, рипва се и право на вън. Колелото стои под сайванта, цялото оплескано с кал, едната гума спукана. Изглежда, онзи, дето го е карал през нощта, отдавна е спукал гумата, защото каплата беше доста побита.
Миял се запретна, залепи гумата, изправи каплата, изми колелото, лъсна го, та стана пак ново. Реши следната нощ да не ляга, ами да стои под сайванта и да пази с една здрава тояга. Скри се в тъмното, очите му все в колелото. И като го гледаше, изведнъж видя, че то подскочи и тръгна бързо през двора.
- Стой! - извика Миял и хвърли тоягата подир колелото.
Като че някой невидим улови тоягата във въздуха и я хвърли обратно към Миял. Човекът се спря на сред път, ни можа да извика повече, нито пък да се затича подир колелото.
На другата сутрин пак го намери под сайвана. Този път и двете гуми бяха спукани, имаше скъсани спици, та Миял половин ден загуби, за да го стегне. Работеше и се чудеше какво може да е това невидимо, дето идва всяка нощ и се вози на неговото колело. Историята започна да се повтаря през вечер, през две - докато на Миял един ден му текна да отиде да подпита балдъза си за една раота.
- Така и така - рече Миял на балдъзата, - да си забелязала нещо, откакто умря баджанакът?
Балдъзата помъла помълча па рече:
- Ами забелязала съм!... Той е станал таласъм, нощем идва по двора, свърши некоя и друга работа, наряза ми всичките дърва, а от три нощи се е хванал да препокрива кошарата, ама е стигнал само до половината.
Тя показа разкритата на половина кошара, горе имаше струпани керемиди.
- Ами как идва, виждаш ли го? - попита Миял.
- Не го виждам - рече балдъзата, - нали таласъмите са невидими, ама виждам как бичкията реже сама, как дървата сами вървят през двора и се редят сами под сушината.
- Все пеша ли идва? - попита отново Миял.
- Понякога одва пеша, понякога с колело. Ей там оставя колелото, поработи, качи се да се повози, по сума време го няма, па пак се зададе с колелото. Оставя го, аз гледам през прозореца как сенарската ритла тръгва сама през двора, подпира се сама на покрива на кошарата, керамидите почват сами да се движат, а аз стоя на прозорца и гледам. Много е интересно да гледаш как кошарата сама се препокрива.
- Интересно е - рече Миял и попита : - И после ?
- После, като се умори, се качва на колелото и излиза на улицата. Ама къде отива и от къде взима това колело, не знам. Знам само, че преди да умре, се канеше да купува колело." Да е жив и здрав, викаше, Миял, че ме научи да карам колело, иначе щях да си остана цял живот смотан човек и цял живот да бъхтам пеша!"
- Така е - рече Миял, - ако не бях го научил да кара колело, каквато е Загубена Станка, цял живот щеше да си остане смотан.
И се обърна Миял, та излезе на улицата и докато вървеше по улицата, поклащаше глава и си говорвше :
- Така е, кога научиш един прост и смотан човек да кара колело! Той си кара колелото и си живее живота, а ти бъхтай пеша и по цял ден изправяй смачкани капли и лепи гуми! Да, да! Така е, кога научиш прост човек да се вози на колело !

Йордан Радичков